понеделник, 6 февруари 2017 г.

Приказки от Безкрая 4


Толкова са дълбоки очите ти,
толкова неустоими,
притеглят душата ми
като дъно на шепнещ кладенец

спасяват ме само заскрежените бримки
на плетения ми шал
- нишки прогнила вълна
от първите дни
на Живота

край изоставената завинаги къща
стърготини се посипват
в пукнатините на плочите,
студът се просмуква в костите ми,
посиняват босите ми нозе,
мирис на догоряло дърво
пропива въздуха

от зейналата врата
зад която прелива тъмна бездна,
никой няма да излезе
и никой -
да пресече последната черта зад стобора
на въобразимото

(там, където всичко е замръзнало в спряло време,
мога да размествам плочките на съзиданието,
да ги пренареждам
със събрани пръсти
като парченца от калейдоскоп,
като призрачно домино,
като магически конструктор
от заключения шкаф
на Татко,
мога, но...)

твърде рано започва студът,
твърде дълго ...
а на двора снегът става дъжд
и последните дърва подгизват и гният,
заедно с прокъсаната дреха на раменете ми,
заедно с последната ми спасителна мрежа

толкова са дълбоки очите ти
толкова...,
че докато падам забавено в тях
виждам
обратната страна на света
да ридае

Търсене в този блог

Архив на блога