Приказки от Безкрая 2

когато се завърна от Времето, 

всичко беше толкова тръпчиво на вкус, 

толкова неравномерно на такт, 

толкова криво на стъпване, 

че ѝ се прииска да не е била никога вкъщи, 

че ѝ призля от плоското ѝ, 

 наивно, клонящо към безкрайност 

съществуване 

 там, по изтърканата мушама, 

по изтънелите нишки на мокета, 

по одраскания фотьойл, 

край ъгълчетата от коридор, 

в който липсваха онези врати с матови стъкла, 

онези познати до умиление обувки, 

онзи кадифен глас 

 с тихи нотки на незадушаваща обич, 

 там не беше останало нищо потребно, 

нищо, за което можеше да се говори, 

да се плаче тихо, 

да се римуват стихове, 

 да се опияняват устните, 

както бе било винаги преди това 

 нищо, което да се възпее в приказки, 

което да се събира в шепи, 

в което да се прехласват очите ѝ, 

което да разпилява по пода, 

с което да изрисува прозорците, 

с което да подпали камината на прага 

на всичкото нищо, 

като изгонен навън котарак 

я погледна многозначително миналото 

 а в нея простена одраскано смътният спомен, 

 че никога не е била наистина всъщност. 

 Че винаги е била другаде.