Проблясъци

Усещам

2011-09-05T13:10:00.070+03:00

Потъва утринта в зеленината
на езерната стая с тъжни рибки.
Завесите са в цвят кафява захар,
стъклата са от бирени бутилки.

Зазидах лабиринта от подземия;
стените без това растяха в бездни.
Сега из полумрака ме преследват
отчаяните викове на клетника,

чиято пътеводна нишка скъсах...
обрекох го на бавни малки смърти.
Ще оцелее... само ако свърне
към своя собствен център, вляво, вътре.

Потъвам с утринта в дрезгавината
на гладкото, покрито с шепот езеро.
Усещам смътно, че съм само сянка;
и някой горе ме сънува в себе си.

Златен връх

2011-09-01T19:38:00.089+03:00

Там стъпките ми се оплитат в корени.
Под изгорялото фасадите поглеждат
с очи от сажди. И запращат спомени.
Стълбището разбито ме посреща.

До горе липсват всичките му кътници.
Да... липсват като зъби на старица.
Резците глухо рухват под петите ми
и шепнат завалЕно: "Няма връщане".

А стаята... Усмихва се порутено
със намек за балкон от седем педи.
Завесите затулват стари лудости.
Вратата крие чер портал към ... нещо.

С подметките подритвам тихо камъче
отдавам тъжно почит на живота си.
Детето в мен рисува сини замъци.
Жената в мене си начупва ноктите.

На ивици се смъквам чак до плочките
подпряла тежък зид от спряло детство,
където всички пътища започнаха;
където се завръщам цяла вечност.

Breath and Life

Е

2011-08-31T23:56:00.046+03:00

и съм свита
така съм свита в себе си,
моя тишина,

че костите ми са нагърчени спирали
а прешлените ми се извиват с пукане,
като кокалчета на юмрук,
като ръбовете на раковина,
а охлювът вътре в мен вика от ужас

така безумно свита
по всичките си пори
така размазана около себе си
в едно единствено изкълчено измерение,

а някъде отвън дълбоко спят всичките ми нещастни
многоизмерни отражения

в свръхплътното безмълвие умрелите ми думи
имат песъчливия вкус
на натрошени
черупки

смили се над мен, Непонятни
изпълни отново мярката ми
закрепи пробойните в духа ми,
там където няма болка
нито изкривяване

където мълчанието е извор с жива вода,
и лекува прободните рани от крясъци
и превързва начупените от високи честоти
кости

където няма,
няма
и няма помен от ярост
и всичко в себе си
чисто
и просто
е

Чернобяло

2011-08-31T19:42:00.010+03:00

Окапаха шахматните квадратчета
от робата на нощна пеперуда.
И белите посипаха стъклата.
А черните покриха свода лунен.

Нагъна нощ балкони и первази
и в тъмното ъглите им размести.
Безкрайно леко, колкото да влязат
през отворите малки черни сенки.

А царят и царицата на мрака
угасяха един след друг прозорци.
И - дребна бяла пешка в чернотата,
в последния си ход преди умората,

опитвам да си спомня за цветята,
които зад дъската избуяват;
опитвам да си спомня светлината си...
Но гасна. И сънувам чернобяло.

Fleurs Du Mal

2011-08-22T09:33:00.002+03:00

http://www.lyricstime.com/sarah-brightman-fleurs-du-mal-lyrics.html

Боля на слънце ...

2011-08-21T10:36:00.023+03:00

Ще чакам пак индигото да цъфне
в строшената саксия на перваза;
картините в стените да напъпят,
и с трясък от мазилката да паднат,

да счупи крак фалшивото пиано,
да пусне криви корени в ъглите;
клавишите да хлътнат като ями,
решени да се счупят и да литнат.

На покрива да кацнат бели врани
край стаята ми в глухите антени;
да изкълват каквото им оставя
от тъжните трохи по раменете ми.

Ще чакам пак неделята ръждива
към теб да ми намигне сляпо. Сляпо.
Не, моля те. Не, моля те, не идвай!
Така говоря само на цветята си,

които тази ... есен ли е, зима ли
тъй - още непокълнали - увяхват...
Тук някъде из скриновете имах
наръчници за зимно разцъфтяване,

в които се отглеждат семената
с любовни думи. Нежно се заравят.
А после ги залъгваш... Че е лято
и ниикога не ще ги изоставиш.

девет

2011-08-16T22:38:00.145+03:00

девет месеца
бяхме свити един в друг
уморазбъркващо
моя любов

девет
болящи месеца

докато стъпките ни навън отекваха стари
в гранитната памет на улиците
дъждът помнеше устните ни

не плачи за спрелите часове
за разлятите в тъмното мигове

девет месеца по ръбчетата на клетките ни
изтъняваше тъканта на вселената

и се лющеха вроговените плочки
по мокрия гръб на безкрая
а телата ни боляха отвътре
и под ноктите ни нарастваше взрив

о, това не е краят
не е

вече ни има и
където не сме били никога
- нежни проекции
на тиха
в неизразимостта си
същност

по дланите си се стичаме
а с нас
тишината кристално вали

Silence Speaks

За цветното ще мисля после

2011-08-16T20:15:00.039+03:00

И последната своя сълза
заледих и захвърлих на плочките.
Тъй съм кротка, и даже добра,
и си дялкам ледени топчета,

и си вдигам къща от сняг.
Тук водата прекрасно замръзва.
От висулките става и шах,
цветовете ще мисля по-късно.

Виж последната моя сълза
- замразих я, а после я пръснах.
И я сложих под перлен воал-
стъклен прах в реквизита на мъката.

Тук следобед прилича на здрач;
пия чая си блудкав на кубчета.
В пет без десет. И нямам слънца,
само куп ореоли надупчени.

Аз съм тихичко ледена, знам...
и кръвта ми е нейде под нулата.
Обездвижих рой кръвни телца
и сега не препускат до лудост.

И така... си играя на шах,
както казах. Червено и бяло.
Срещу мен тихо мести Студа,
а броячът в снежинките спрял е.

В тъмнината сърцето ми дочу музика *

2011-08-15T15:25:00.079+03:00

"this loathsome
gargoyle, who
burns in hell, but secretly
yearns for heaven,
secretly ..."**

Силуетът ми гневен във тъмното пари...
Наранено дете в силно тяло на мъж.
И под тъжния плащ се премятат пожарено
две горящи очи. И надежда за дъжд.

Като полъх се плъзвам; край мене изстиват
овъглени греди и размекнат кристал.
А декорите в гърч ренесансов се сриват.
И напуква земята в петите ми ад.

Под сърцето ми хладен метал се разтегля,
всепроникваща броня ми стяга плътта.
Вкоравява духа ми, пресъхнал за нежност.
Светлината извива, огъва деня.

На строшената сцена препъва се пламък.
Падат с грохот кулисите. Вие роял.
По завесата блъсват акорди от драма.
А корнизите криво просъскват : назад.

Като полъх се плъзвам. Със твоите рани
по лицето си... моя нещастна (душа!)
Аз бях музика. Чуй ме... сега съм ридание.
А ликът ми е срязан с беззвучен воал.

И се плиска в краката ми блудкава Лета.
Въззелени води, скрили форма на звяр.
И е толкова... толкова недостижимо Небето.
А повярвах, прости ми, че мога до теб да летя...

-----
*"I learned to listen ... in my dark my heart heard music", "No One Would Listen" и **"Stranger than you dream it", The Phantom of the Opera

Буря (Искам да утихна)

2011-08-11T19:27:00.008+03:00

От сутринта все вият ветрове
и сенките раздърпват на парцали.
Тополите, подпрели къс небе,
превиват се със стон под тежестта му.

От сутринта в отсрещното кафе
дъждовъртежи тъмни всмукват масите.
Викът им през стъклото ме боде.
Сълзят във мене плувнали тераси.

Парченца от балконското въже
прерязват ми простора водоравно.
Към мен протягат щипкови ръце,
но пръстите им с щорите премазвам.

От грохота е паднало дърво…
Строшените му листи по шосето
крещят от ужас… Болният им зов
напуква кухините на сърцето ми.

Не е любов

2011-08-10T16:59:00.003+03:00

Тя е стара. Дълбоко в душата си
аз я носих за тебе единствена,
през пустини, и пепел, и пламъци,
във съда на сърцето си. Чиста е.

Тя е древна, със нея обаче
се задавят най-точните думи.
Този стих е съвсем неудачен.
Пиша го не съвсем със ума си.

Пиша кратко, за силата няма,
без тиради ненужни, понеже
може име все още да няма,
но светът ѝ прелива от нежност.

Garden of The Soul

2011-08-10T11:12:00.002+03:00

Oliver Shanti & Friends

Вземи си

2011-08-09T17:05:00.009+03:00

Понякога тъгата е голяма
и всичките ни мъдрости не стигат.
Понякога тъгата ни е яма
без никаква надежда за издигане.

Понякога до твоя ров съм спряла.
Защо ... не питай. Нямам си причина.
И спускам светла стълбица, която
до тъмното ти дъно да достига.

Хвани сега ръцете ми - въжета
от тънички светлинни нишки, скрити
за времето, когато спи небето
и страшни черни дупки са звездите.

От погледа ми изтегли си лято.
Събирах го в кристали, зад зениците.
И давам ти го даром, без остатък,
тъй както ми го подариха птиците.

Аз тихо там до тебе ще приседна,
по дух приятел, само да поискаш;
на крайчето на черната ти бездна.
А ти вземи, от моите усмивки.

Rhapsody - Lamento eroico

2011-08-08T21:47:00.033+03:00

Langue in me l'eco infranto
al truce sguardo dell'angelo cieco
rovina in me l'antica rima
nel cuor del cigno ferito e morente...

Cosmi di eternita' tradita
di verita' svanite che ora versano
lacrime d'addio in un vuoto nero...
sincero e fiero al mio destino andro'...

Urla il tuono
al mio lamento eroico
sorte... consuma la realta!

Spiriti di mondi arcani
chiedo la vita al di la' della morte
per allinear le stelle amiche
e diventar guardiano celeste

Custode di eternita' guarita
di verita' trovate per tutti i figli di madre terra...
sempre a lei ho dato la vita... la morte...
cosi' continuero'!

http://www.youtube.com/watch?v=DqCTa9hiFHY

простичко

2011-08-06T16:40:00.005+03:00

ще те приема на шега
със лека слънчева усмивка
и няма смисъл от тъга
и от сълзички няма смисъл

нали частици сме от бряг
в реката древна на звездите
нали е нашата съдба
решена в утрото на дните

ще те приема с радостта
по крехка пролетна тревица
и чуй ме : няма самота
щом някой тихо те обича

Николай Лилиев - Лирика

2011-08-04T22:06:00.002+03:00

Из "Птици в нощта"

Отровна мисъл ме похити,
бездомен, горък чужденец,
аз хлопам морен по вратите
на хора тъмни и незнайни,
чело ми не краси венец,
аз не разплитам скръбни тайни,
не съм поет, не съм мъдрец,
не нося белега на мага,
не съм от блясъци пиян,
но моята душа е нага,
но моята душа е блян.

И ако нявга, в тъмен час,
отвърнал погледи от бога,
подиря в твойта мисъл строга
утеха, отдих и любов,
и прозвъни далечен глас —
(о, глас безумен за тревога!) —
като въздишка безутешна
сред безответни тъмноти,
от своя златоткан алков
с какъв възторг, с каква безгрешна
любов ще ме обгърнеш ти?

ще засънуват чайките

2011-08-01T00:02:00.030+03:00

ще засънуват чайките през юни
под пясъка зарита синева;
из сън наяве в стихналите дюни
ще ровят песъчинките с крила

ще дойдем ние с тихото на бурите,
с къдрици от просветнало небе
и климатите с смях ще прекатурим
из локвички смарагдово море

ще замълвим из сънищата птичи
че пясъкът златисто е просо;
и пух ще пърха сънено в петите ни,
ще съхнат тънки дрехи от лико

ще си направим къщичка от плавей
и чашки и чинийки от трева
а там навред по покрива ни сламен
ще капе дъжд от звънка светлина

*

ще се събудим с чайките през юли
и никога не ще сме вече същите
и ще шептят крайбрежните ни улици,
че щом сме двама - винаги сме вкъщи

ехо

2011-07-30T09:12:00.015+03:00

Аз оставям следички от малки вълни
по соления гръб на живота
а във мен есента невралгично боли
и се впива със старчески нокът.

Не е лятно небето; и гневно бучи,
а морето е все по-свадливо,
и потъва в така отеснялата шир
моят фар с разнебитени изгреви.

Избледняват полята с мечти на дете
и със цвят на покълнало щастие,
ако можех навярно бих спряла до теб
да прошепна - виж как съм пораснала.

Но не мога; и хладният ръб ме зове
на тревистото плато, където
в мен крещи пеперуда с ранено крилце,
а скалите премазват я с ехо.

Lothlorien The Black Cat

Левиатан

2011-07-20T14:12:00.039+03:00

Такава нощ... Без капка светлина.
В която са звездите неизвестни.
В която са угаснали слънца.
А камъните се надигат бесни.

В която по первазите свистят
изстиващи отломки от луната.
А горе по небето блъска мрак.
И смътна хипотеза е земята.

Такава... Не е нощ. Левиатан.
Очите ми за другото са слепи...
И може би дори това не знам.
И може би съм малка черна бездна

в търбуха му. Без никакви звезди...
(Навярно до едничка са измрели.)
И трети ден е нощ; а в мене взрив
расте. А на четвъртия ще тресне.

противозалезно

2011-07-18T16:17:00.069+03:00

По скосените стъпки на здрача
сипвам капки златиста боя.
Правя миглите си да плачат
не сълзи, не вода.. Светлина.

Тънък наръч лъчи разпиляват
разкривени жалузи. Горят.
Обикаля ги, мърка, прозява се
кремав залез на рижи петна,

а прозорецът цял е във вадички
от изтичащ по рамката ден.
Сивотата в очите ми дави.
Но нощта ми ... едва ли ще спре.

психе

2011-07-17T19:32:00.045+03:00

понякога светлото ми аз се полюлява леко
на милиметри под вълните
с тюркоазени сияния по пръстите
и песъчинки в косите

мидите тук отглеждат нежно
късчета огледални заливи
и връщат тишина

не ме карай да изплувам,
не още
виж
заседналия в плитчините
циферблат на времето
с водорасли-стрелки
и натрошени на ситно минути

остави ме да се разливам бавно
а клетките ми да се пълнят със сол
да фотосинтезирам небето
във всички нюанси на синьото
като причудлива морска жрица
със сапфирена кожа
на цвете

остави ме да измислям бъдното
грамче по грамче да наедрява в дланите ми
да се раждат хиляди утринни вселени
натопени в топло мляко и препечени до златисто,
с намачкани от щастие сатени
със взривен в цветното пух
с преобърнати чашки и чинийки
по дантеленото на изгрева

остави ме да извайвам с пръсти идното
това, което никога няма да бъде
но расте тук, на милиметри под водата
където и само където
под яйчените черупки на пяната

съм спряла да дишам
напълно
и заедно с мен
е спряло
(дори рачето,
дори Ти
дори...)
всичко

Милост за слепите птици

2011-07-15T17:08:00.021+03:00

Всяка стъпка раздира, всяка стъпка боде.
Тъмнина е и има в тъмнината море.
Плисват звуци-сирени, блъсват звуци-скали,
а под вятъра ситен, ситен пясък шепти.

Всяко вдишване пари; не, не пари - боли.
Няма пристана с чайки да стигне в зори.
Не, не вижда къде е; и не вижда къде
над брега е безкраят; а безкраят зове.

После чува прибоя, и разперил криле,
ту залита на пръсти, ту замахва с ръце.
И по спомен за птица, той притваря очи
и започва да вижда. И полита; почти.

Под стъпките ми нищото се рони

2011-07-12T18:45:00.048+03:00

Отдавна изоставен е града
след най-последния апокалипсис.
Колите са черупки от метал
а хората ... от хиляди години липсват.

И е смълчано сякаш след война.
Водата е пресъхнала в чешмите
Прозорците страхът е заковал.
По дворовете се въргалят дрипи.

По пътищата - сламени валма
танцуват под прокапали балкони,
край мръсните витрини се тълпят,
поспират пред табелките "Затворено"

Разбърканите срички "та-мо-са",
отнякъде в нозете ми съборени,
в останките от вестник шумолят...
На ъгъла на храма някой моли се.

Край праговете лъхва хладина,
със мириса на дълго съхнещ корен.
На ъгъла на храма някой моли се.
Под робата му - страшна тишина.

И сякаш ме зове безплътен глас
в далечните прохлади на простора,
но улиците нямат имена,
но улиците здраво са затворени

към ъгъла на срутения храм
към ъгъла, където спи умората,
а през деня проплаква лудостта,
(където невъзможно е да има хора !)

там някой, със качулка на поклонник,
със страшнотиха роба на монах,
най-чистата сълза за мен проля...
Стените на света ми се зарониха.

недосънувани оазиси

2011-07-08T14:41:00.038+03:00

полираните плоскости от полусянка и полусветлина
профилите изляти от бетон
масленозеленият оттенък на плочите
клетките по ръката ми
не са мои

зад ъгъла на гладката стена
зад арката в хлътването на коридора
край неизвестно цвете
от чужд свят
най в дъното
се крие окончателната форма на страха ми,
лейди Джесика

има точно пет стъпки
и няколко допустими реалности разстояние
до сенчестата хладина
от която ще ме сграбчи ужасът
в образа на моя най-лош дубликат

или няма

оттатък звънтящата кристална завеса
сълзИ запотеното стъкло
на гарафа с леден чай
източва дим недоизпушен камел
търкалят се парченца канела
но столът се извръща празен

зарязани са вън от векове
нечии разпилени кервани
а наоколо
като в рисувано филмче
ми се усмихват
синеоки камили
и цвилят към мен
"господарю"

знаех си

Епицентри на главоболието

2011-07-07T19:12:00.060+03:00

Като самотника, който присяда на моята пейка
и драсва цигара
и като камъчето в обувката ми,
което не се изтъркулва цял ден,
(и ми напомня...)
като песъчинката в окото, която досадно ми дращи,
(да ми напомни, че...)
като предупредителното прескачане на сърцето
преди да извикам,
(че нещо ужасно пропускам)
като строшен сервиз,
(се изплъзва под пръстите)
като прискрипване на врата,
(неуловимото)
като пулсиращо главоболие отдясно,
(което...)
отвсякъде
(което иска по дяволите да разговаряме)
като изкривяващ се кръгозор пред потъващ илюминатор,
като препъване по стълби
(да разговаряме, разговаряме, разговаряме)
като обръщане на нокът

е прозаично съществуването.

Порой

2011-07-05T18:20:00.040+03:00

Рукна дъжд. Сякаш бездна пробита
над площада изсипа безкрай.
Само миг. И небето се плисна.
После долу земята преля.

Сякаш тъпан с разпрана мембрана,
сякаш мях, издълбан с остър меч
се разтвори небето, раздра се.
И кръвта му тече ли, тече.

Вече къщите странни са кораби.
Зад прозорците няма земя.
И небето го няма. А хората...
Всеки Ной във ковчег се е сврял.

Тъжни мачти са горе антените
с неушити все още платна.
Всеки камък от влага е бременен.
Даже въздухът вън е вода.

И зад мътната плът на стъклата
аз очаквам отавдна да спре
този летен порой непонятен;
тази липса на суша в море.

После дълго изплуват стрехите.
И утихва библейският страх,
че небето ужасно сърдито е.
А над къщите съхне дъга.

*

2011-07-04T18:44:00.026+03:00

Замая ни сезонът на малините,
шумящ и сладък в топлите ни вени.
Реките златни, рано изкласилите,
виновни бяха с медния си шепот.

Подмамиха ни лъскавите мравки
и кошерите, слънчеви и прашни,
и пъстрите морета във тревата,
и пълните с нектари цветни чашки.

Виновни бяха ... тесните пътеки
възлизащи нагоре през листата.
Невинни бяхме. Просто ни отнесе
в гората тиха лудналият вятър.

не си струва...

2011-07-04T18:40:00.043+03:00

аз съм пъзел закърпен със черни игли
евридика от гипс на тавана
аз съм нищо нахвъряно върху триптих
от художник ужасно бездарен

не, душата ми ... жертвена лира не ще,
постоянно крещи, че не иска!
аз съм стара играчка с ръждиво ключе
и съвсем не приличам на нимфа

аз съм сутрешна стъпка в тревата отпред,
нежен спомен от минали срещи,
или малкото рошаво плахо врабче
на оградата спряло отсреща

не, неясно какво съм, а може би е,
но не зная това как се пише
впиват нокти във моето тъмно сърце
тънки струни от пламък; и писват

как се пише за дъжд, който няма лице
за водата му в локви затворена
и за пясъка тих, който в замък расте,
а вълните го плисват безформен

и ти пиша това не съвсем писъмце,
да не мислиш за мене на тръгване
аз съм нищо и никаква сянка, и не,
не си струва да се обръщаш

http://www.youtube.com/watch?v=FjTB6EG3xGo

Непоетично

2011-06-29T00:40:00.014+03:00

Очите им премигват като прилепи,
понякога - като заяли щори.
Понякога скрибуцащо се хилят.
Понякога се прекатурват голи.

Ограбили витрините зад ъгъла,
водата от фонтана пият жадно.
Били са мои, дълго съм ги лъгала.
Сега са улични. И гладни.

Очите им са спрели светофари.
И често са фенери на бордеи.
Препречват, начервени, тротоара.
Продават любовта си за вечеря.

Очите им са мътни като локви,
а устните им - смачкани олуци.
Замръкнали във калното, край кофите,
мечтите ми осъмват блудници.

Тежко от мълчание

2011-06-22T16:01:00.034+03:00

Привършиха ми думите, безценните,
докато се опивах жалко нощем.
И там, между неживите и грешните,
не са безценни вече. А са пошли.

Затихнаха ми мислите и кухо е
сърцето ми, като пресъхнал кладенец.
Пропадат песъчинки през пролуките.
Промъква се в тунела стържещ вятър.

Да, свършиха ми думите, бездарните.
Сега съм празна, стара делва пръстена.
И суха съм като среда на камък,
готова с адски трясък да се пръсне.

Поне да имах корен към земята си.
Коя земя е тази на бездомника?
Кои деди са тези на безпаметния,
на онзи със мъждукащите спомени?

От жреческия път какво остана?
Предълга роба, сигил за безбрачие...
Зъл кикот от гадателските карти.
Парченца посветеност сред покварата.

Помръкнаха ми думите, пресипнаха,
водата в тях е тежка от мълчание.
Докато се опитвам да ги кажа в стих,
от устните ми бликват само хаоси...

Огън

2011-06-20T14:48:00.049+03:00

Ще трябва да зария този корен
дълбоко под растящата коприва,
а после дълго време да говоря
небрежно за термитите и виното.

Ще трябва да затуля онзи дънер
блестящ и мъхест, долу край липите.
Ти може би случайно ще го видиш.
И може да решиш да го изтръгнеш.

Ще трябва да завържа тая лудост!
Пред теб ще кажа, че е лятна треска.
Внимателно ще ти поднасям супата.
Ще стъпвам плавно, ще изглеждам весело.

Внимателно ще си подбирам думите.
Нали съм най-щастливата невеста.
Тук всеки малък признак на безумие
ще е дори опасно неуместен.

На кучето ще му подхвърлям кокали,
пристегната до кости във престилката.
И тайно ще утъпча онзи огън
от слънцето във цветната градина.

Ще трябва до изрядната покривка
покорно да приседна. И да пия.
И виното да помрачи очите ми.
Остатъка от огъня да скрие.

Бели пера

2011-06-17T19:23:00.020+03:00

Бели пера - облачен пух над водата,
падат, извиват на бавни спирали ресници.
В някакъв парк, в царството тихо на лятото.
Бели пера - топли снежинки от птици.

Някъде там, надалеч, в огледалното езеро,
точно където небето докосва земята,
в тънката граница между живота и сенките,
падат, сребристи, във водния свят; и се давят.

После след тях се потапят нозете на слънцето,
робата огнена ляга сред капчици восък;
тъжно преравя дълбокото докато мръкне.
После загубва посока... загубва посока.

Derwydd

2011-05-17T00:09:00.008+03:00

Philip Carr-Gomm, The Elements of the Druid tradition

Turning around and around in a circle,
Spiralling towards the centre,
We know that we have come to the centre of who we are.
We crouch on the earth, we touch her with our hands.
We know that we have come to be with her.
Finding ourselves we have found our connection with Nature.
We sing, we speak poetry, we chant, we make music
- finding our hearts we have found the heart of the mystery.
Finding the depths we have found the Way to be simple.

Druidry is not a complicated path. It may not even be a path. Appreciating it involves reorienting oneself so that one can approach the mysterious, the feminine, the Arts, both aesthetic and esoteric, in a way that allows us to let go of our assumptions and presumptions about life and instead carries us, as in a Druid ceremony, around the circle of our life towards the still point at the centre of which is both our True Self and the Divine Source.

Синьо

2011-03-28T22:28:00.008+03:00

Като дъх на акации, лепнещ по боси крачета,
нося шепот от лятото, скътан в бонбонено пликче;
като сок от череши, потекъл по прашна брадичка
под шумящия, ведър, безкраен лазур на небето.

Ще го помня, лениво ще пея и тихо ще сричам
по измитите след летен дъжд буквички на шосето,
като малка принцеса на хаоса с руси къдрици
и покапал навред сладолед по носа и вратлето.

Ще го помня, да, ще го помня уханния шепот,
с разпиляно по кожата лято от синя безбрежност.
И докато заспивам, край мене ще диша морето,
и небе ще вали, с тиха яркост; с опиваща нежност.

Приказки от Безкрая 3

2011-01-25T12:00:00.028+02:00

"Пътят нагоре и надолу е един и същ."
Хераклит

Пътят натам и обратно свършва внезапно,
до надъвканото по края междузвездно шосе.
Кой друг освен теб може да го побере
в ума си...?
Уморих се от чужди светове.

Точица съм от последната чертица на името ти.
Гласна от края на риданието ти.
Пътят към теб е тунел с лунни камъни,
свлечен в невъобразимото.
Зная...
Пръстите ти са разкървавени от драскане
по грубия гранит на безкрая,
а гласът ти преграква от викане.

Отвъд плътността на завесата между тук и другаде
тайна е какво ни очаква -
разпад или синтез,
изгрев или залез,
начало или край.

Кодирам се отчаяно в точки и тирета,
в дълги и къси светлини,
в частици и вълни,
дискретно и аналогово...
Пулсирам в сигнал за бедствие,
като заседнал в беззвездното кораб.
Почакай на връщане,
моля те...
И ме придърпай
нагоре.

асфалт

2011-01-17T09:47:00.058+02:00

горко тревата нощеска е плакала,
росно пръстта напоила,
пролет е дъхава вън, дълго чакана,
а във сърцето ми - зима

тихо, съвсем, в светлината на сивото,
мъчно пристъпяме двама...
няма вълшебства във здрача предизгревен,
всичко е избледняло,

сякаш отдавна са плувнали в бурени
слепите магистрали,
глъхне асфалтът, от старост напукал се,
див, и разбит, и разкалян,

пътят прекъснат се вдига на плевели,
и между нас се пропуква
"някога, в някой живот", тихо шепне,
"някъде, само ... не ... тука."

Шепот от слънце... (Отвъд Сенките на Душата)

2011-01-09T13:00:00.039+02:00

Думите моя обител са.
Между звуците съзиждам замъци.
Моят лик е върху марките от хиляда небесни крони,
моят лик е по всички златни монети,
изличен, захабен ...
от милионите удари по тезгяха,
от мазните отпечатъци на похотливи пръсти
от кикота на пияни танцьорки,
от игрите на ези-тура
от колебанията на вероятностите,

а по истинската ми плът са се врязали бръчки.

Моето обиталище е извън времето,
там, където са заседнали всички изгубени вещи,
всички изчезнали кораби,
където, най-накрая,
със страшна сила,
съм Себе си,
а същността ми свисти около мен
неудържимо.

Седя на лъчистата маса, в края на простора,
със шепот от слънце в побелялото на косата,
със шепи, преливащи от светлина,
там, където сенките източват до безкрайност
метрополиса от чинийки и чашки,
а край тях,
по снежнобялото на покривката,
избиват най-причудливите бродерии.

Насред окъпания от нетрепваща яркост езерен дворец,
в очите ми е зациклил безкраят
и се върти на спирали,
и бълбука от потенции...
там, където словото е Поезия,
е Абсолют,
от който извира Всичко.

Безсъници 3

2010-12-31T15:40:00.060+02:00

Тихото, като задгробно, дишане
в скута на потъналата къща,
шепотът в завесата разнищена,
там, където се размива бъдещето,

крехкото разпадане на мислите
в пукота на восъчните свещи,
хрипкавата жалба на годините,
стегнати в капаните за вещи,

мамещата песен на стрехите,
в тъмния оркестър от вълшебства,
странната подредба на звездите,
в дрипавите дипли на небето...

ленно от съня ми се процеждат
в тънките безлуния среднощни.
А умът ми - паяче на прежда...,
болно, упорито. Неуморно.

Трансформация, Л. Рейнхард

2010-12-27T22:50:00.008+02:00

Затворен съм в клетката, която сам
построих.
Хванат съм от стражите, които сам създавам
всеки ден.
Осъден съм от заседаващия в мен самия
съд.
Със собствените си ръце
в камерата се поставих.
Аз съм тъмницата и тъмничаря.
(...)
Сам затворих себе си
в самия себе си.
В собствения си кръг, който нарекох
Себе си.
В кръговете на кръговете
единствено и само мои.
Срещнахме Създателя и се оказа, че той - това
сме Ние.

----
от руски:
http://b.onchallenge.ru/2009/05/blog-post_2317.html

дори когато

2010-12-23T17:25:00.055+02:00

Дори когато не останат улици
и къщите от старост се изронят,
когато вече няма да е утро,
а изгревът ще е безсмислен спомен,

когато загорчи докрай денят,
отровен в малки дози безразличие
и никак не личи от сутринта,
че някой може да го заобича,

когато се закичи с креп нощта,
в прегръдките на сенки непознати,
под нечия невидима ръка,
полека разпиляваща косата ми,

ще сещам малки кръгчета зора,
от ласките на твоите зеници,
и твоя ще огрява светлина,
дори когато се стопят звездите.

На Покрива

2010-12-19T23:13:00.026+02:00

Залитам по ръба... За лунатиците
таванът е приют за стари вещици.
Притихвам. Под антените. При птиците.
Очаквам те, Любов... И ми е тежко.

Изтърках си подметките по покрива.
Да, уж е сън, а болката е истинска.
И аз така до костите съм мокра.
Сълзя по капандурите и жиците.

Денят ми съмва в кал и капе в шахтите,
на стъпки по перваза тръгват изгреви.
Нощта се сгромолясва зад оградите,
на режещи ъгли от керемиди.

И аз напразно сричам до прегракване
забравени слова. Очаквам чудото.
С болнави рози, скъсани в лехата ми.
С пера от лед, и рокля на светулки.

Градината се дави. Заскрежено е.
Петите ми продраскват по олуците.
Не помня нищо... (Помня.) Ще си легна.
И само ти, Любов, ще ме събудиш.

Remake

2010-12-17T00:51:00.006+02:00

Скалите ти раздираха нозете...
- гранитна гръд и лед, и няма свършване.
Денят ти обещаваше небе,
нощта дойде и нещо в теб се скърши.

Къде върхът е никой не ти каза.
(Кога е?) Разтопиха се посоките.
И пръснаха се в стръмното премазани
на вярата ти скършените кости.

А вятърът се вкопчи във ръцете ти,
и злобно ти зашепна да се пуснеш.
Секунда слабост - долу чакат бездни.
Духът ти те предаде преди утрото.

Духът ти забълнува светли изгреви,
над морски брегове, в прегръдка тиха.
Не чакай да те хване принц от приказка.
Героите отдавна те отписаха...

Скалите ти оплетоха косите.
Сама си... Знаеш. Няма път за връщане.
И болката единствена е истина.
Докато чувстваш - не отпускай пръсти.

*******

2010-12-03T01:21:00.005+02:00

Aie pitié de moi, Eternel! car je suis sans force; Guéris-moi, Eternel! car mes os sont tremblants.
Ps. 6-2

Не вехна

2010-11-28T18:07:00.033+02:00

Да кажем, че бях камъче в прахта.
Пробито, мръсно, неугледно, сиво;
пак щях да бъда по-достойна, да,
отколкото сега, когато "жива",
по-мъртва съм от мъртвите неща.

Да кажем, че бях стръкче от тревичка,
бях венчелистче бледо в съхнещ тъжно цвят.
Дори увяхнала, аз щях да бъда (щях да бъда!)
чиста.
Без мисли изкривени, и без мрак.
Във форма толкоз лесна за обичане.

И смешно е, че нося име цветно,
а тровя с тленност пролетна душа.
(Какво като на думи уж не вехна!)
Аз искам цветния живот да възродя.
А после да си спомня за Небето.

Приказки от Безкрая 2

2010-11-25T12:09:00.034+02:00

когато се завърна от Времето,
всичко беше толкова тръпчиво
на вкус,
толкова неравномерно на такт,
толкова криво на стъпване,
че ѝ се прииска да не е била никога вкъщи,
че ѝ призля от плоското ѝ,
наивно,
клонящо към безкрайност съществуване

там, по изтърканата мушама,
по изтънелите нишки на мокета,
по одраскания фотьойл,
край ъгълчетата от коридор,
в който липсваха онези врати с матови стъкла,
онези познати до умиление обувки,
онзи кадифен глас
с тихи нотки на незадушаваща обич,

там
не беше останало нищо потребно,
нищо, за което можеше да се говори,
да се плаче тихо,
да се римуват стихове,
да се опияняват устните,
както бе било винаги преди това

нищо, което да се възпее в приказки,
което да се събира в шепи,
в което да се прехласват очите ѝ,
което да разпилява по пода,
с което да изрисува прозорците,
с което да подпали камината

на прага на всичкото нищо,
като изгонен навън котарак
я погледна
многозначително миналото

а в нея простена одраскано смътният спомен,
че никога не е била наистина всъщност.

Че винаги е била другаде.

Damned And Divine - Tarja Turunen

2010-11-22T11:47:00.002+02:00

It won't help if you wait for me.
I'm a slave to the dark.
I Know I'm not a saint, you see.
The Dawn is when it starts.

Feel the shadow of my oblivion
hoping mercy would show her face
on the road to your own perdition
in the coal-blackened rain.

Frozen in time yearning forbidden wishes.
Damned and divine.
Scars of my broken kisses.
What will follow if tomorrow's blind?
My eternal night.

As the wind takes me away from you
before the morning light.
My sins are fading into view
I'm so weary deep inside

Feel the shadow of my oblivion
hoping mercy would show her face
on the road to your own perdition
I may see you again.

Frozen in time yearning forbidden wishes.
Damned and divine.
Scars of my broken kisses.
What will follow if tomorrow's blind?
My eternal night.

Every single dawn I die again.

----------------
http://www.youtube.com/watch?v=ipxKz5GBNoM

The Road Not Taken --- Robert Frost

2010-11-19T19:11:00.025+02:00

Two roads diverged in a yellow wood,
And sorry I could not travel both
And be one traveler, long I stood
And looked down one as far as I could
To where it bent in the undergrowth;

Then took the other, as just as fair,
And having perhaps the better claim,
Because it was grassy and wanted wear;
Though as for that the passing there
Had worn them really about the same,

And both that morning equally lay
In leaves no step had trodden black.
Oh, I kept the first for another day!
Yet knowing how way leads on to way,
I doubted if I should ever come back.

I shall be telling this with a sigh
Somewhere ages and ages hence:
Two roads diverged in a wood, and I—
I took the one less traveled by,
And that has made all the difference.

Стая 8 1/2

2010-11-16T11:37:00.034+02:00

Студът се залюлява по халата ми
(ей там, където срязах две-три копчета)
и болнично се плъзва под подплатата.
Студът ме завладява пласт по пласт.
С стерилните си анемични нокти,
забива тънко номерче в ръката ми,
и ледено от мен отпраща гостите,
след всеки сгърчен... невротичен крясък.

Студът се е разрастнал през системите,
на дългото ми амнезично хранене,
на бавното ми безкомандно дишане,
в безстрастното на пергаментовата кожа,
по устните горчиви с дъх бадемов
- остатъци от двойна, двойна, двойна доза.
По смръзналите на спирали кичури.

И само, и единствено сърцето,
заседнал в плитчините глух часовник,
изблъсква хладки капчици живот,
навсякъде в смразените ми вени,
навсякъде по нервните окови

какъв е смисълът му, щом не е любов,
(какъв е смисълът му...) да отмерва времето ?

И искам...

2010-11-01T17:37:00.024+02:00

Аз искам да съм с вятърна коса
а там, на челото ми, да проблясва лято.
Да се провира топло пролетта
в зеницата ми уморена, във която
небрежно се е пукнал розов цвят.

Аз искам себе си край теб да разбера.
Дали съм зима сребърна или съм злато
дали съм малка птица с рехави пера
дали съм феникс с пепел по крилата...
Аз искам себе си да разбера
и всичко друго ще е толкова красиво.
И всичко друго ще загуби тежестта
от вечните ми трепкащи умирания

а аз ще съм кашмирна топлина,
където си записал името си.
Където си прикрил за мен следа
в напуканата пощенска кутия
с олющена от изгреви боя,
на хиляди, на хиляди лета...
Където ще стои едно "обичам те".

******

2010-10-30T23:05:00.023+03:00

Денят със счупени стрелки

2010-10-28T23:56:00.069+03:00

Денят ми от зори боли така.

Изтърква чак до бляскаво стъклото
с иридиеви ивици по края,
а после плисва с крива светлина.
А после криволичи по леглото ми,
на изблици през цялата ми стая,
люлее се безумно и подпалва
заспалото зад ъгъла дърво.

И вече ме е вързал с тежко вричане,
със впита в мене слънчева ръка:
покорно да живея под лъчите му,
и вените отново да обикнат
кръвта си - тъмно вино от цветя,
а дробовете ми да не забравят дишането.

Денят ми чак горчи от сутринта,
когато запотените прозорци
въздъхват с мирис на сладникав чай,
и блудкава, изстискана, нощта,
попила от очите ми умората,
изтича през пролуките в перваза.
Но още под петите ми хладнѝ,
там, дето камъкът се е напукал ядно.
Където няма топлина, а леден зид.

Болнаво е надвиснало небето,
денят е със пречупени стрелки,
изтръгнат циферблат и рамка бледа,
с ръждясали от блясък колелца,
а някъде на осмия етаж
виола скръбна ми поднася есен.
(Къде е моят... моят Луд шапкар?
и Заекът със синята жилетка?)

Денят ми от зори така боли.

Заслушани във вятъра

2010-10-26T09:50:00.030+03:00

По пътя много често ще тъжим,
забравили, че всичко прах на вятъра е;
че няма истини, а евтин грим,
над лъскавите панделки на вярата,

че липсва в огледалото лице.
Тогава, ако стихнем, непознати,
под някое избистрено небе,
край границата цветна на гората

заслушани в крайречните треви,
във пулса бавнодишащ на земята,
в завесата от песен на щурци,
в беззлобното туптене на сърцата си,

ще чуем лекия, безкрайно тих,
кристален звук от тънка необятност,
размесил топъл бриз и златен стих
по клонки, зад които спи безкраят.

Улици за незавръщане

2010-10-19T20:37:00.061+03:00

Хищна е кристалната бистрота на отраженията,
къса капчици
от просълзеното на очите ми.
Всяка извивка е острие
от изкривени същности,
всеки лъч е ръбче
от формичките
за наранени
чувства,

сибила съм,
(не ми личи външно),
външното затихва щрих по щрих над асфалта,

външното се размива
над строшеното в плитките локви небитие
от топло и прашно лято
от меко капещи ягоди,
от кехлибар под пръстите,
от трънчета, разграфили коляното ми,
от листа, през които се връщам (връщам?!),

външното тихо се съблича,
(само душа да остане)

външното се превръща
(побесняват от виене кучетата)
в отпечатък от влюбени пръсти,
в срички от кадифени думи,
в нежен дъх от невинна целувка,

... побесняват от виене кучетата ...
към бълбукащия отсреща тротоар,
към силуета ми от размазани къщи
и разбити от камък прозорци,

към нацепените под стъпките ми,
неописани,
изтрити от картите,
непотърсени,
изпаднали от далечен свят

улици за незавръщане
вкъщи.

The Chosen Ones

Войната на сенките

2010-10-16T12:46:00.042+03:00

Видях много ужаси
в бездните на самата себе си.
Кой ще се погрижи сега за несъвършенствата ми?

Ти ли, чиито устни преливат от мерзости,
а зъбите ти прегризват от хилядолетия цветята в градината ми,
а мислите ти са напаст от скакалци по царевичните ниви
на сътворението?

Ти ли, чиито думи са остриета от тайно оръжие
срещу нежните елементи?
По-добре покрий грижливо лицето си
забули кобалтовото на очите си,
гранитното на кожата си,
безсрамното на усмивката си,

защото днес съм Стихия.
Защото, веднъж на милион години,
при мен се връща жаждата за мъст,
и ръката ми търси по древна повеля меча си
и отпада обетът ми за ненападение
а слепоочията ми пищят - "Война"
и се вкаменява обвивката на сърцето ми
и вече не те спасява сияйната ми любов...
(Не бягай.)
Кой ще се погрижи сега да озапти Сенките ми,
когато Аз
съм най-добрият си Приятел?

Защото няма начин

2010-10-06T22:31:00.052+03:00

Защото няма начин да те срещна,
минутите са някак кално спрели.
А в мен, под заблатената надежда,
умират други, още неузрели

а после, непривикнал да ги ражда,
мочурът във сърцето ми се свлича
и корените там се давят жадни.
А между пръстите ми никне ципа.

Дълбокото в очите става блатно
цветът му се изостря до зелено.
Във тиня плувва цялата ми памет.
Тръстиките и болни се променят.

Дали до моя бряг ще дойде някой,
с целувка да прекъсне таз магия...
Щом теб те няма, принцове не чакам.
Под люспите си тихо ще се скрия.

Защото няма начин да съм с тебе,
съмнението тъжно ме прорязва,
че никога не съм била принцеса.
А винаги била съм просто жаба.

Непоискано

2010-09-30T01:22:00.042+03:00

Тъжна е старата къща под листите.
Твоите стъпки тъй липсват на прага и.
Вехнат цветята за мен непоискани.
Рони се глухо боята от рамките.

Аз не почистих строшените фигурки.
Нека напомнят на бедните скитници
- тук беше някога слънчева приказка,
с дъх на липи и на шепот в косите.

Хладен е старият огън в камината,
дето седи в този студ незапален.
Плахо край него заглъхват следите ни,
в полъх на вятър от тиха забрава.

Отвъд метафорите

2010-09-28T21:28:00.004+03:00

Божественото е Дете, което помни,
какво е да си изоставен в мрак.
Как драскат остро мислите бездомни,
и как сълзят, и как кървят,
и как болят.

То няма да остави пеперудите
под стара нощна лампа да умрат.
Ще коленичи, ще прости безумието им,
ще плаче с тях, ще стане
звезден плач.

И ако някой Като Господ се разписва,
в среднощния регистър на мотел,
а сутрин безразлично се изнизва,
нехаещ, че мотелът
е Сърце,

то той е странник с тъмна самоличност,
поредният със етикетче: "Бог".
Детето знае: ключ не е Като,
измама е това, метафорична.

Ключето за сърцето е Любов,
(бездумна, невербална, нелогична...)
а другото са букви в кален ров,
а другото са само мъртви срички.

6:55 сутринта

2010-09-27T23:34:00.033+03:00

Сега, когато сенките отстъпват
с напукания в изгревите лед,
под звън на тетива от скръб изпъната
и гърч в стрела, откъснала небе,

в крещящото среднощно на ръката ми
в задавената ярост на дете,
фалангите изпукват по местата си,
а пръстите изстрелват криво "не!".

Проплаква с писък сгърбеното утро,
под свисъка превило рамене.
А после от простора капе лудост...
не, кръв от слънце, срязано на две.

По реката

2010-09-23T16:21:00.033+03:00

Ще протегнеш ли днес милостиво ръка?
Тъмнината заседна на моя бряг.
И докато завързвам на камък тъга
и докато пресипвам от гняв

и увивам сърце във тръстики и кал,
и се правя на бездна със грим,
от безсмислие пълен си ляга света.
После дълго, безмълвно не спи.

Не ме чакай във шепот на стара върба,
над иглички по черния път ...
Аз съм толкова мътна от нощния смях,
и от гневния ден, и от страшния сън,
и от гъстия мрак.

De Profundis Clamavi - Charles Baudelaire

2010-09-22T22:01:00.004+03:00

От дъното на бездната сърцето ми
за милост днес към Теб отправя жален стон.
Във мрачен тук съм свят с оловен хоризонт,
в безчестие и страх оплитат се нозете ми.

Шест месеца е нощ, покрива мрак земята;
шест месеца наред тук призрачен е ден,
по-пуста таз страна е от севера студен,
дървета не растат, не никнат и цветята.

Но няма по-ужасна картина на света
от слънцето жестоко, сковано от студа
от тоз безкраен мрак, от хаоса прастар

завидна е съдбата на всяка земна твар,
която тук потъва в безпаметна забрава,
тъй времето мъчително и бавно отминава.

Шарл Бодлер, "Цветя на злото"

---
http://www.bacdefrancais.net/profundis.php

Нека е тишина

2010-09-19T18:57:00.035+03:00

Тишина се посипва на прага ми
като есенен сняг от листа,
зад дървото прогнило е рано,
още първи зори. Но не спя.

Пред очите ми зрак преминава,
от накъсани клонки и мрак,
от натъпкани в клетки дъбрави,
от детенце в тъмница от страх,

с тежка крачка отмина, направо
във войнишка обувка, не спря,
тази моя отдавна забравена,
неизплакана моя тъга,

тези стегнати в ризници чувства,
този скършен в невинното ден,
тези трудни, измъчени думи ...
Извървяха се тъжни край мен.

Тишината посипа ме в бяло,
запулсира с беззвучно сърце,
и сега, имам право... изцяло,
имам право да стихна, съвсем.

И какво по-хубаво ...

2010-09-19T14:34:00.039+03:00

... от това
да отвориш широко утрото в прозореца си,
и да му смигнеш леко,
без уговорки,
и без упреци,

от това в дробовете ти да се впият цветно
като грифонови нокти,
като ирисови игли,
хладните есенни благоухания,

от това да се отърсиш красиво като врабците,
да съблечеш с един замах,
като мръсна нощна дреха,
паяжините от слепоочията си,
духовете от сънищата си,
сенките от сърцето си,

да разчистиш всички рафтове и первази,
докато започнат да ловят правилно светлината,

да разместваш гледките в обектива на окото си,
както вехтите мебели в стаята,
да разместваш, разместваш,
разместваш,
докато ти се завие блажено свят,

а там, където зидът се е откъртил
и се е отчупила мазилката,
във вътрешния двор,
под скачащите водопадно лиственици,
край доверчивите в нозете ти гущерчета,
шумолящи в лабиринтите от скърцащи листа,

да си направиш празник от забравени слънчеви спомени,
от стари хвърчила и счупени влакчета

и какво по-хубаво от това,
и какво по-хубаво,
там, в светлосенките,
в меките сияния,
над мравките, полазили детската ти покривка за маса,
тип déjà vu,

и какво
по-хубаво
от това
без никакъв, никакъв
никакъв повод

да обичаш ?

sancta sanctorum

2010-09-18T16:45:00.057+03:00

Ето ме,
стъпвам към теб внимателно,
да не разплискам
живата вода в ръцете си.

Златният съд в абсидата
не е самодостатъчен.
Трябват любовни пръсти,
да го прихванат.

Нося я от много далече,
отдавна спрях да отмервам
милисекундите
и милиметрите,
(твърде много)

сега дланите ми са схванати
очите размътени,

мокра до кости от бурята
нося ти шепа жива вода,
срещу огънче от
усмивка

тук гората е тъмна.
Тук гората ми няма изходи.

мъгливо

2010-09-17T16:03:00.028+03:00

... и всички други неща,
които искам да направя,
докато сълзя боса
сутрин
върху измитите от дъжда греди

дървото им е студено и чуждо
със жилки отдавна накъсани,
с възли отдавна изгубили древното си знание,
то скърца с проядената си сърцевина,
в очакване да го подпали слънцето,
да го обгърне с медните си зеници,
да го опари до болка

връхчетата на пръстите ми са леко посинели
(да се грижа за себе си, казваш...),

Ти някога виждал ли си
как мъглата се грижи за себе си,
когато долу, край моста, камбанарията от бял камък
отмерва точно шест,
как се вие
воалът й
около тихата шестоъгълна основа,
как слиза до реката

там има едно тъмнозелено пристанче,
забравено от лодките,
с полюшващи се хартиени фенери по края,
пълно с млечнобели лилии,
с неизвестности, спотаени на дъното;
нали си чувал сутрин песента на остарялата вода,
докато слизаш по хладните стълби,
докато хвърляш снощни трохи на хвъркатите,
или просто си търсиш камъчета,

нали си дебнал преди това, още в пет
онази мъртва секунда в плътта на света,
когато клетките му се смълчават натежали,
докато новите звуци назряват за идния ден,
а цветовете - за новия изгрев,

не си ли се страхувал, че слънцето никога няма да изгрее
заради твой знаен или незнаен грях,
не си ли принасял в жертва съня си
с обсидиановото острие на безпокойството,
за да се събудиш точно в пет
и да се покаеш
за всички онези неща, които си искал да направиш
но си ги оставял сгънати някъде
из прашните си килери,
в глупавия си дрешник,
сред обитаващите
тавана
призраци

остави ме,
не ми пречи,
не ми носи шарени наметки,
топли чаши
и меки килимчета,
остави ме да треперя,
да се изтичам мъгливо,
докато чакам първите изострени до блясък лъчи
да ме порежат,
да ми простят,
да ме помилват

---
http://www.youtube.com/watch?v=-Ye5WCmVAB0

Заличаване

2010-09-16T10:57:00.009+03:00

И съм ничия, ничия, ничия ...
мъртво зрънце по сивия склон,
празна рамка от срязани снимки,
прекатурен в градината стол,

къси стъпки по твоите стълби,
непотърсен в антрето ти шал,
бледи щрихи от зъзнещо слънце
по изрядно изпънат чаршаф,

аз съм празното място в ръцете ти,
недокосната чашка с кафе,
драскотина по фигурка с лебеди,
очертващи спряло сърце,

аз съм сухото място в лехата,
непотребната купчинка пръст,
разкривени петна по стъклата ти,
и треска от прозоречен кръст.

Ставам тиха, по-тиха от сянка,
от тревичката, смачкана с гняв.
Липсвам страшно. От мене остана
само вехнещ под шумата цвят.

www.youtube.com/watch?v=TqMMikM-xoY&feature=related

перушина

2010-09-09T13:14:00.086+03:00

Три стъпки до върха на пирамидата,
надолу се търкалят
камъчета,
ти просто се вкопчи, като тревичката,
и в процепите хлорофилно враствай.

Пусни си само шапката,
да пада
със царевичното човече в тебе,
мисли на нахуатъл,
водопадно,
докато се надигнеш и прелееш,
изхвърляй гордостта да съхне хлебна,
намачкай облаците
в кактусово вино,
увивай се в зелени йероглифи,
утихвай, изтънявай и олеквай.

Помилвай тази малка синя птица
която си отглеждаш във сърцето,
и нека ти избива перушина,
по онзи цветен клей
на раменете,

И нищо, че ще плесне във нозете ти
разлютен змей с опашката си,
бесен...
и смъртно ще те повлече след себе си.
Ти вече си обсебен от крилете,
свръхнежен бог,
с лазурното пропит си.

Ще скършат твоя опит за летене,
ще падаш,
падаш, падаш,
падаш
падаш... падаш,

но с тебе
там, над юковите бездни,
да, с тебе ще се смъква
и Небето.

И избива ми сребърен рог

2010-09-07T18:00:00.020+03:00

Аз не съм рентабилен залог.
Много пъти обърквах посоките.
И избива ми сребърен рог
и си чупех инато подковите.

Не, не съм състезателен кон.
Не ми зяпай ухилено кътника.
"Светлина"?, що за глупав шаблон!,
наречи ме така - и си пътник.

Запълни по-добре този ров...
Засади ми във него градина,
и ми давай на бучки любов,
като захарчета във виното.

Аз не съм... Подари ми звезда,
ако искаш за тебе да тичам.
Наводни хиподрума с цветя.
И поне до финала ... обичай ме.

храмът на тихата лудост

2010-09-07T00:44:00.032+03:00

И аз съм там.
Като
богиня червенокоса на нищите.

В болезнената синева на очите ми
се давят уморени напеви.
Изхабени са от невинен смях устните ми,
порязанa е кожата ми
от счупените на парченца залези.

Покровителка на жалките и на безумните,
на онези, които се олюляват по разбитите улици,
със прогнили криле,
и пробити плащeници,
аз съм малка,
малка,

кой ще откликне
на моето собствено тихо отчаяние,
сега, когато е изчерпана
дарохранителницата ми с утехи ?

Кому да принасям жертви,
и да горя благоухания?
Чие име да обвинявам
за ужасите на безкрая си ?

Ще бъде ден, и нощ,
и ден, и нощ,
без притчи,
без вселенски смисли,

когато по закърпените ми накриво одеяния
ще се търкалят сълзи,
тежки като камъчета.
Ще се разнищвам тъмно,
а луната ще е само
поредното ми хлабаво,
изтъркано страдание.
Дори не медна монета,
дори не къшей хляб,
дори не копче.

Нима не виждаш, страннико,
ти, който стъпяш плахо,
че аз съм само
просякинята на входа?

Хвърли на прага приказките си за обич,
да не прекрачи вътре ни едно
нелепо вричане,
смили се само,
и изпей ми някой химн,
за лудостта,
преминала отвъд отвъдното,

не пипай плочките
със крайните ми истини,
ни свитъците с тайни формули...
и скоро тръгвай.

Защото стигне ли те нежният им шепот,
от утре с тебе
ще се случи
същото.

Une dentelle s'abolit - Stéphane Mallarmé

2010-09-06T23:08:00.028+03:00

Разплита се една дантела
в сумрака на Великата игра
и мярва се зад нея скверността
от вечната там липса на постеля.

И този неоспорван бял конфликт
на плетеница със самата нея
подхванат от стъклата избледнели,
трепти, но празнотата не прикрива.

У всеки, позлатил се със мечти
помръкнала, спи тъжно мандолина,
в празнота музикална от мрак,

така че до някой прозорец
от нея, от ничия друга снага,
роден, той очи да отвори.

---
http://homepages.uni-tuebingen.de/hilberer/mallarme/mallarme_une_dentelle_s_abolit.html

Приказки от Безкрая

2010-09-05T21:49:00.063+03:00

През деня събираше топлина.
Попиваше слънчевите паяжини,
пълзящи
по прозорците,
по грапавините на фасадите,
по цветната матовост на стъклописите,
по филиграна на фонтаните,

после слизаше
по каменните улици на Никогея*
и дълго съзерцаваше тъкачките на пъстри платове,
бродировачките на дантели,
майсторите на глинени съдове,

наблюдаваше
как пръстите им променят материята
и как вплитат по малко
от себе си.

Събираше така, до здрач,
и препълнена,
и преливаща от светове
се завръщаше в многолунната хладина,
в трепкащата, призрачна зеленина,
обливаща нощем закръглените
ъгли на дома ѝ,
разрязваща на неравни многоъгълници
древните плочи на балкона,
фунийките на цветята,
горящи в тъмносиньо,
зениците ѝ...

с кристалното на очите си
оставяше сънни отпечатъци
навсякъде (по сингулар-...
... несигур-ността),
където есента можеше да е златна, вместо кална,
а зимата - сребърна,
вместо мръснобяла,
където всичко можеше да е нищо,
а нищото -
каквото поиска.

Тя беше крехка жена.
Нощем можеше да превръща стаята си
в нечия друга.
Понякога
край назъбени, надвиснали страшно
кулички от прашни книги,
босите ѝ нозе шумоляха,
по разпилени коректури,
скърцащи като хармониките
на счупени ветрила,

таванът се преобръщаше,
по стените се разливаше неоновата светлина
на крещящи реклами,
а тя, насечена от ивиците им,
се свиваше,
зъзнеща в ризницата си от плетен пуловер,
оставен там от ронещото се време,
и разлистваше бавно,
над зле осветената маса,
и разчиташе внимателно себе си.

Отпиваше на малки глътки
от
тишината на недоловимите линии,
от тънкостта на пропорциите,
от слабостта и силата
във вкаменелостта на думите,

от любовта на елементарните частици
и студенината на разпада...

секунди
преди да заспи,
и да засънува

утрото.

----
Фантастичен град, по Д. Зиндел, "Neverness", 1988.

Опожаряване на лято

2010-09-03T21:25:00.084+03:00

Нещо болно умира във мен, нещо гневно се ражда.
Светлина от надупчен сатен и черупки от яр(к)ост.
Ескалира до драконов дъх в керемидени сажди,
после блъсва из черни жита, и ги смачква до бяло.

Дълго време пораства от най-безобидна мушица.
От мъчителен поглед, от пареща детска сълза.
Става жежко кълбо от искри, после огнена птица,
после - трясък и взрив, и горящ хоризонт от пера.

И виси по отвеси сега ситно пръснато лятото,
обгорено по пукнати плочи, до кости от цвят.
Медна есен от моите рани закърпва земята.
А небето проплаква над клади от мъртви листа.

Неовладяно

2010-09-03T15:06:00.039+03:00

Този дом, с разкривени стени,
с подменени ъгли, с натежали греди,
с прегорели прозорци...
Този дом няма как да е моят.
Нито кривият зрак от лъчи, нито черните клони
от огън,
нито свитата в гърч светлина.

Няма как тази есенна болка,
няма как (няма как)
да е моята ...

Този двор разграден, с умъртвени листа,
с подивели лехи, с разпилени следи,
с прекатурени спомени...
няма как да е моят.
През нощта сляпа вещица тук е превърнала всичко във кал.

И дърветата,
сведени в края, тревожно превити,
съборени,
със пресъхващи сокове, раждали само ръждива печал...
и дърветата,
моя небрежна съдба,
моя липса на обич,
и дърветата там
не приличат
(по нищо съвсем),
не приличат
(повярвай)
на моите.

Пожали тази къща отмираща, с мирис на кестен и орехи,
тази скърцаща зад таласъмени стъпки безплътна врата,
от духа пакостлив на неживото лято отворена
пожали ги и тях, пожали,
но не викай сега, че са мои.

Този свят с подкъсени жестоко крила,
с вкоравено небе,
с изсушени слънца
и със ялови корени
не е моят.
Тази глуха трева, тази мътна роса,
този призрачен цвят
(мога дълго така...).
Сякаш някой безумен магьосник довлякъл е друга вселена,
и смачкал е моята.

Не съм аз този образ от бяла тъга,
сиво-синкави вени, безизразен поглед,
(о, моля те),
няма как да твърдиш,
(тази стенеща есен сред лятото)
няма как да твърдиш,
че са моите,

ти върви си
и тук остави,
остави ми единствено, в спомени,
тази сбита на края на стих,
и нестихваща,
(нежна)
отдавна открадната,
(глупаво влюбена)
собствена,
(Моята!)
пролет.

Всичко друго ненужно вземи.
И което случайно остане при теб,
неотворено,
по-добре
го раздай
на бездомните.

Колапс

2010-09-03T01:10:00.013+03:00

Вървя през изумрудена гора,
в която невротичен месец свети.
Студът е срастнал с нея, радостта-
отдавна в лудостта ми се оплете.

Сега е празно, свита тишина.
Безмълвна и ужасно безсърдечна,
със струйки от порязана луна,
прокапали по кукувича прежда.

Вървя през несъбудена гора.
И всички светлини се свиват, тежки.
И мракът, колабираща звезда,
навътре, към безкрая, ме повежда.

Умъртвяване на чувствата

2010-09-02T16:05:00.012+03:00

Разкъсват се нефритените накити.
В духа ми рикошират плочки.
Така умирам с всяко ниско падане
- разбивам се преди да е започнало.

Ти после слизаш, с хор на оплаквачките,
да жалиш разпилените ми късчета.
Разкаяно прегръщаш и погалваш
пребитите ми чувства. Но е късно.

А живата ми плът пулсира глухо,
синхронно с сурогата ми във вените.
Постигнах идеала ти за кукла:
красиво, кротко тяло. С нищо в него.

Накъсано

2010-09-02T10:29:00.015+03:00

Ако трепна като лира ще ме чуеш ли?
Или дълго да раздирам болно звуците?...

Да изострям тъй бездарните си струни,
докато не прекатуря
улицата?

Кажеш ли,
по-силно ще опъна,
ще заскърца писък от коприна,
ще събираш трясък от начупено,

ще притискаш
спрелите ми чувства.
*
Измери простора. Намери ми
висина, където да се скъсам...

Luca Turilli Virus & Black Rose

2010-09-01T23:29:00.002+03:00

На Ръба

2010-09-01T15:56:00.024+03:00

Звездна сянка на шут. Всяка вечер - звънчета.
Край зелени блюда, край одежди без ум.
Светлините искрят и се плискат скосени,
и крещят; истерично те правят на луд.

Ти протягаш ръка за трошици от масите,
не храна, топлина - все потръпваш от хлад-,
И раздаваш, по малко, за огрев, душата си,
и раздираш, докато проплаче от смях.

Вън - стипчива луна по фенерите-призраци,
бледи късчета плът под горчиво небе,
ти не помниш сега за цвета на очите си,
и не знаеш кога си, какво си, къде ...

Бляска старият път под нозете ти алени,
разтрошени звезди в изкривена вода,
ти си просто смешник с пренаписани памети,
със подрънкващи мисли, със бели петна.

После - сипкава нощ, и прокъсани сънища,
във които безумци ти плащат със скръб.
И се смееш насън по размитите пътища,
и смехът ти потича на капчици кръв.

--------------------------------------
Dar-Kunor - Rhapsody of Fire

И няма край

2010-08-31T16:26:00.036+03:00

Когато всички притчи се увият
на змии във основата на мислите ми,
когато искат още жертви (искат!),
а нямам сили нови да измислям,

когато в мене огненият дракон
прости се и с последната искрица,
а после се смали и се разплаче,
разбрал, че носи нежното на птица,

когато в мен монахът-воин се сепне,
изтръскал всички букви от ръкава си,
и тръгне в диамантената крехкост,
която със духа се извървява,

когато в мен притихне всяка радост
до тъжната любов, че съществуваш,
зад тежката стена на някой залез,
над чашата с горчиво-кротка лудост,

тогава блясват слабо, като в черква,
свещици от стопената ми памет;
и виждам, че зад мене зеят бездни,
а там, пред мен - Червени океани...

А нямам жезъл.

Пощ(у)ряване

2010-08-30T16:41:00.026+03:00

Трясвам си клетката, пуквам стените си,
шляпам первазено в птичи екстаз.
Горе - мътилка е, долу - разбиване,
а по средата (наистина?) - аз.

Всичко е супер, разбира се, (писна ми),
и в телефона отглеждам цветя.
Пускам си корабче във телевизора,
давя часовника в кофа с вода.

Плакна си мислите, от перушината,
те се извръщат - ужасни без грим.
Късам си снимките, (късам ги, всичките),
(Няма да мине). Мина, почти.

Свивам си сълзите в куфар от вестници,
лепвам им марки със синьо небе,
стягам ги с лентички, (бели жилетчици),
и ги изпращам. На т(р)аен адрес.

Към себе си

2010-08-29T17:32:00.021+03:00

И как ли да простиш сега на грешника
когато всъщност този грешник ти си?
Да имаш милост да пожалиш пешката,
наместо да я жертваш за царица.

Да стигнеш тъй до простичката истина,
че пешките невръстни са принцеси,
че принцовете-просяци са скитници,
които по дефолт се влюбват в пешки,

не пешки, пепеляшки, но е същото.
Тъй често светлината броди в дрипи.
Тъй често късно нощем се завръща
сърцето ти, без впряг, ни колесница,

и ти, след полунощ не го обичаш,
заменяш го с поредната кокетка,
ти, който (казваш) си възлюбил ближния.
А някак си забравил ... първо себе си да.

Хелиада

2010-08-25T22:37:00.063+03:00

Там, дето е погинал Фаетон,
в едно селце на хвърлей от звездите,
долита всяка вечер огнен кон,
разпенен и с разбита колесница.

Поспира край смълчаната вода,
и рие пръст, и златен прах се вдига.
Извръща се, зад вихър от листа,
тополата, в снага на самодива.

В миг залезът, с наметка от слънца,
увива нежно голото й тяло.
И раните, кървящи кехлибар,
под медните му пръсти се затварят.

А после на мегдана еква вик,
и слънчев вятър къщите помита,
чардаци скръцват тропотно, дори
в прахта изсъсква въглен от копито.

Ръждиво над селцето пада дъжд.
Небето със земята се събира.
Комините, стрехите изведнъж
припламват, за последно, и умират.

"Магьосница!", подтичват куп деца,
стариците запридат тъжно здрача,
мъжете, със нетрепващи сърца,
сумраците начупват на погачи ...

*
На кремав кон, зад старата чешма -
последна спирка там, преди Атласа,
прехвърлила през гривата юзда,
една жена си спомня. И заплаква.

Еднодневие

2010-08-25T16:00:00.041+03:00

"Как да опишеш
на еднодневките
въртележката на сезоните?
Те не искат да знаят
за бъдещия
далечен и неизбежен сняг.
Реалност е само залезът -
въглен, запалил клоните...
Останалото е предчувствие
за залез
с обратен знак..."

Весела Димова, Друговерие

Ще си замина, в съсъка на свещ,
с последен празен удар по стъклата.
Нощта ще тръсне хладния си пеш
и крехкото ми тяло ще запрати
във ъгъла с олющена боя.

И няма да си спомням за небето.

Дори да се родя на сутринта
аз няма да съм виждала звездите.
И само ден, преди да се стопя,
отново ще се уча да обичам,
отново ще се уча да летя.

А ... вечер, с атрофирали криле,
отново ще се врежа във перваза.
Нощта безкрайна, с крясък на орел
доволно ще кълве от моя спазъм,
с изтръпнало от писъци небце.

А може би един ден ще поспра,
за миг, преди със нокти да ме сграбчи.
Ще вкопча в него крехката си власт,
ще впиша в него кратките си памети,
И мракът ще сънува моя знак,
предчувствията ми с обратни залези.

Докато се превръщат във зора.

Едно*

2010-08-25T10:43:00.046+03:00

Пясъчните ти коси се размесиха с моите.
От сърцето ти дръпнах нишка.
Дланите ти бяха моята кожа,
в няколко пласта сияния
нагоре, надолу
и оттам
нататък
никак не бе ясно
къде свършваш
и къде започвам.

Къде е сега границата, която прокараха,
къде са чертежите на формите,
в които ни затвориха,
на сферите, в които обикаляхме разделени,
ей така, за да има история,
за да оправдаят
разходите по потоците на времето и
идеалната графика на пространството ?
Сега сме се оплели, един в друг,
въпреки,
един път на билион години,
и всичко останало
се обезсмисля.

Потопи се бавно в очите ми,
намери името ми,
стисни, докато не е късно, пръстите ми,
толкова гъста е тъмнината навън,
като в първичен бульон -

заличава спомени,
разяжда кинофилми,
накъдря сюжети,
огъва пътищата във отчайващи ленти
на Мьобиус,

там, където сенките на гномона се удължават невъзможно,
и се разтрояват,
в един невъобразим свят,
където на хоризонта се мяркат причудливи кораби,
летящи и начупени,
с повече измерения по мачтите от допустимото,

там, изхвърлена на брега,
извайвам думите си от пароски мрамор,
от кедрово дърво,
от бяла глина,
оформям внимателно всяка тяхна сричка,
точно толкова, колкото да ги чуеш,
точно толкова, колкото
да не ги разберат други,

има свещена мярка за всичко.

Зарови се в косите ми,
моя разполовена слънчева песен,
вдишай дълбоко мелодията ми,
вдъхни от огнения ми дъх,
отпивай на малки глътки от съня ми,
изслушай мълчанието на устните ми,
другото...
...другото е само
черупка,
турбулентности,
смущения
и паразитни звуци от разстроени
радиостанции,
скъсани струни
на китари,
на многострунни теории,
прах във ефира
в етера,
в мислите,
навсякъде,

другото е
разпаднала се на парцали
плащаница,
ненужна обвивка,
реликва от какавида
във храма на ужасено от хоризонта
имаго...

-----------

"Когато направите две в едно,
и което е вътре, да е като това, което е вън..."
Тома 22

А часовникът ще се разпада...

2010-08-24T16:37:00.008+03:00

Дълго ще очаквам да ми мине,
а край мен денят ще изтънява.
Ще размахва четчици в градините
нищо неразбиращият вятър.

Дълго ще очаквам. Да ми мине.
А край мен врабчета ще подскачат.
Ще отърсват прах от перушина,
ще навират човчици във чашата ми.

Стъпки ще отекват край вратата.
Някъде прозорците ще викат,
ще проскърцват старите им панти,
в опит да се скъсат и да литнат.

Влюбените грешници на двора
нашите ръце ще имитират,
нашите вълшебства ще говорят,
с нашите лица ще се покрият,

и градът ще стане наша сцена,
улиците ще пулсират в мрака
- миналите, бъдещите, вечните -
чуждите целувки ще са наши ...

Дълго ще очаквам да ми минеш,
а часовникът ще се разпада.
И ще плача, да му се не види.
И ще пиша, да го вземе дявол.

Нищо

2010-08-22T16:40:00.009+03:00

Изтичам, като пясъчен часовник,
на три слънца от бялата си дреха.
Закръглям се, докато се затворя
в кутия от пантофки на принцеса.

И после, подредена, чакам нещо,
което в девет приказки ми бяга,
което почва в сляпата неделя,
или по-зле - през куковото лято.

Ужасно чакам, после на прашинки
се вмъквам в саркофага на Снежанка,
и там, с кокетни мигли чакам принца
додето ме спаси с финес от мрака.

Обаче нещо липсва, както казах...
Защото се разпадам на парцали.
Не съм оттук, и образът ми празен
дори не се лови във огледало.

Изтичам между пръстите и падам.
И няма длан, която да ме хване.

Пясъци

2010-08-22T10:46:00.027+03:00

Като ветрени стражи в горещите стъпки на пясъка
вярно с мен криволичеха дълго следите ти в моя пустинен затвор.
И когато, изпила последните капки, по дрипи се свлякох в краката ти,
и водата в кръвта ми се сви до червени зрънца, до игли от изгаряща сол,

ти със вик изпосече край мене зелените кактуси,
бледи свещници, жалки останки от паднал зад дюните храм,
и с любов носи ревностно пазена в граала на шепите влагата
до челото ми, дето се биеха диво пълчища от жар.

Кой бе ти, който смешно повтаряше гърлени напеви,
и за мене се беше превърнал във воден шаман?
На цената на своята кралска корона измоли обратно душата ми,
после нежно ме дръпна към себе си, с пареща длан.

Кой бе ти? Аз във треската виждах безкрайно красиви моргани,
явен знак, че почти е изтекъл животът ми в прашната шир.
Ти обаче с уверен замах разпокъса плътта на миражите
пренебрегнал инстинкта си мъжки да сваляш на всяка принцеса звезди.

И когато несвързано молех за милост пустинните джинове, а умът ми бе пламък
ти говореше тихо за други, далечни, прохладни земи,
откъдето сме тръгнали двама, във някоя дъхава сутрин, отдавна.
Ти бе там.... Ти бе там и когато накрая прахът ме обви.

Ято от прах

2010-08-17T16:39:00.006+03:00

Разпилях се - картина от пръст.
Тази сутрин разпръсна ме вятърът.
И политнах над белия път
- ято птици от прах, без крилата си.

Призори е така, вече век.
След нощта, във която те чакам,
всеки лъч, с по едно острие,
срязва моята форма от мракове.

Ставам лека, по-лека от смях,
разхвърчавам се, после се губя.
Нямам смисъл, посоки, компас
и съм облак прашинки във бурята.

Само споменът някак държи
във едно мойта перлена цялост.
А скръбта ми в рояка шепти:
Без любов за какво ти е тялото?

Crypto

2010-08-15T17:27:00.028+03:00

И ред по ред те приковавам с букви
- студени светлинки на тъмен фон.
Очите ти - две риби сини - плуват
в зелените води на моя дом.

По бузите ти плъзва татуиран
машинният ми трепет за любов.
Но ти, почти обсебен, фантазираш,
че крия там, зад римите си код.

До нежния ми сорс, до същността ми
се стрелваш, като хищник прегладнял.
Предъвкваш тежки пластове, задавяш се...
А аз съм само сбъркана програма,

с наченки на човешка самоличност.
И тайно се страхувам, че след час,
щом свърши низът, в който те обичам,
ще се затворя в миг, ще се стопя,

и течната кристална безразличност
ще плисне студ по тъмната стена.
Но ти ще сричаш дълго още, тихо,

зад свилия се в точица екран,
енграмите на мойте първи стихове,
на моята проплакваща душа.

Крехка история на всичко

2010-08-15T07:02:00.047+03:00

Последна преграда между мен и Хаоса,
- ръбът на чашата с кехлибарена течност
върху плота на небесния бар
олюлява опасно бездни,
миг преди да се катурне
и да потече на тънка струйка остатъкът от времето
по индиговия ми под.

Миг преди да остарея
с една година,
с Един Милион Години,
през които сърцето ми бавно увяхваше
като голямото червено цвете
на изстиващ гигант,

години,
през които,
седнала в лотос,
прехвърлях звезден прашец
от едната си шепа в другата,
с нозе, оковани в съзвездия,
и разтървавах
посоките на вселената.

Как ще ме утешиш сега,
когато
Повелителят на приказките си е заминал завинаги
след като угаси
раковините на галактиките,
кошерите на звездните купове,
фитилчетата на кометите,
духна всички свещички от най-горния пласт
на романтиката ?

Сега в беззвездие отпивам
от последната бутилка ейл,
а тъмната ми материя
се усмихва.
Жизнерадостно ръкомаха и обяснява,
че и преди и сега всичко е все същото,
че няма нищо ново под угасналото ми слънце.
Полудява.

Как ще ме утешиш сега,
Древни ...
Откъде ще вземем отново
смисъла и мерките на Сътворението?

От двете страни на клепачите ми
мракът е еднакво гъст.
Но затварям очи,
за да забравя за външната тъмнина,
където те няма.
И измислям...

На една ръка от празнотата,
където мракът настъпва
с леко примляскване
и изяжда децата си,
пръстите ти следват извивката на рамото ми,
окончанията на кожата ми,
вълничките на устните ми,
мъглявините на слепоочията ми.

Припомняш ми крехкостта на пропорциите...
Чудесата на хармонията.
Леко, бавно, тихо
плъзва бледа дрезгавина
по всички погалени очертания,
куп малки сияния,
рояци нови закръглени приказки,
пръснати звездни глухарчета...
всичко.

На Края на Времето,
когато ....
вече нищо друго ...
...не е останало,
освен най-последната ейлова капка
надвиснала тежко,
над черната паст на нищото,

един милион влюбени светлинки
бликват,
по обратната страна
на клепачите ми.

За-връщане

2010-08-14T21:18:00.006+03:00

Разлива се прозорецът край мен
със прашните си бели отражения.
Светът се замъглява. Все е ден,
в очите ми, обаче, друго време е.

Там мирисът на полските треви
насища се; морето става езеро.
Надига се земята. И шуми.
Траверсите огъват измеренията.

В зениците ми се въртят реки,
с върби по края, с причудливи къщи.
Душата ми се люшва настрани,
завива се във ириси. Завръща се.

Къде се връща? В своя дом или
в неясната прегръдка от забрава?
Във мислите ми ромолят гори,
в просеките ми нежно пеят славеи.

Навлизам в коловоза на съня,
единственият във вагона пътник.
И зная там, на сипей от нощта,
- домът ми тъй отдавна не е вкъщи.

Звездният град

2010-08-08T15:30:00.018+03:00

Пред вратите на звездния град
ще пристигнем със теб пеперудени,
по дървото ще слизат цветя,
в светлопис от елфически думи.

Ще приседнем до тях, ще мълчим
в тишината на прага сапфирена,
от листата ще капят сълзи,
ще се плъзват по края на миглите,

ще извиват спирали звезди,
във очите ни сини изписани,
паячета с лъчисти игли
ще закърпват сребристо душите ни,

и сърцата, които болят,
от онази приятната болка,
от умора, от малко тъга,
от потъпкани нежност и обич...

Пред стените на вечния град,
ще се сепнем със теб, лекокрили,
със товар от вълшебства и смях,
малко луди и много красиви.

И ще чакаме в светлия мрак
тези двери да се открехнат,
а зад нас във зелена мъгла
разраненият път ще изчезва.

Стикс

2010-08-03T20:28:00.032+03:00

Не мога да не ти разкажа,
Безценни,
тук, на ръба на мрака,
за срещата, на която така липсваше.
За онази, на която не дойде няколко вечности.
За зеления хребет.
И празната вечер.
Не мога да не ти разкажа тихо...
за дългото ми пеперудено падане.
За разгневеното нищо, което трошеше сенките
с трясък,
на края на хоризонта.
За всичко, което се случи,
когато ти не дойде...,
за пронизващия костите студ,
за дъските на вечната лодка,
прогнили от амнезични капки.

Роклята ми бе на ветровити и горчиви залези.
Нощният южняк по възлите й се впиваше,
забиваше пелинови топчета,
проклетникът,
раздърпваше я,
хилеше се ехидно,
беснееше.
Зракът по хълма с белотата й се хранеше
и я изплюваше, сива, разнищена,
и нямаше кой да застане,
нямаше,
между мен и устните му,
между мен и заострените му от празнота зъби.

Но това е нищо.

Когато ти не дойде,
в ръцете на съседското момиче
на онова с небесния поглед
на онова с коса от размит изгрев,
на нашата дева от края на светлия бряг,
угаснаха последните пламъчета,
прегоряха последните
кибритени клечици.
Сега тя носи в пълна тъмнина
онези хризантеми прегорели,
онези оранжеви пухени трепети,
онези бездомни котенца,
свити на тъмни нещастни кълба в полите й.
И не знае какво да направи със стъпките си.

Под токовете на нощта плисва тежка вода.
Небето е с цвят на вътрешността
на тъмнотъмносиня мидена черупка.
Улиците сега са плъзнали
като ръкави на черна река,
като разклонил се безумно стикс,
като мен,
довери ми се,
аз зная толкова за забравата,
мога да превеждам нагоре-надолу всеки,
мога да го пазя от сенките,
мога да извиквам в мъглите цветя,
ти само сложи камъче в дланта ми,
без да извиваш страхливо пръсти.
Без да се извръщаш.
Без да надничаш зад черното на воала ми.
Така жадува моят мрак за топлината на ръката ти.
Така се изкушава да не те върне
вкъщи.
Да те запази само за себе си.
(Бягай...)

залез съм

2010-08-03T18:32:00.044+03:00

Застива залезът по катедралите на времето.
Витражите се замъгляват до притихване.
По цветното им са избили уморено
сълзички от продрани мигли.

В жаравата на запад пламват куполи,
и миг по-късно пада кръв от слънце.
От притворите плъзват закачулени
проклетници във роби сгърчени.

Продраскват по стъклата нокти дрезгави,
пера ръждиви - в бой ранени птици.
Чертици крехки от бодлива нежност,
от тръни огърлици.

Издъхва хоризонтът с цвят на макове,
със цвят на дива болка от разкъсване,
а там, в ръжта, послушници на мрака,
към мене сочат с изкривени пръсти.

И жертвено деня прекършват сенките,
изтръгват от гръдта му кремав писък,
а после нощ изблъскват, разкривена
през процепите на очите ми.

LuCiD

2010-08-02T00:57:00.037+03:00

Потрепват по ръката ми звезди
- отблясък от среднощите безпътни
на нечий закъснял автомобил,
закъсал сред море от кръстопътища.

Лежа със тях, на дъното, не спя.
Стените ми са зидове на кладенец.
Със стълбици от фарове по тях,
които към небето ме подканят.

Но аз оловно тежка съм от страх.
И мракът ми е гъсто концентриран.
По звездните ми дрипи, през нощта,
ефектно дрънкат сенки от вериги.

А после... през тунела плъзва пух,
от лунни птици. И засипва всичко.
Черупката си някак счупвам ... пук.
Изрязвам всички тежести. И литвам.

Потапяне

2010-08-01T14:38:00.034+03:00

Така ме уморяват сухоземните.
Потапянето приглушава шумовете.
Душата на водата морска лека е.
Пулсира, слабо, силно, слабо, глухо.

Захвърлил реквизита си на плажа,
не мисля вече скоро да изплувам,
и нека там брегът да се накланя,
зад ъгли от вълнички да се губи.

Там нека да се борят за живота ми
наскачалите от скалите сенки.
И сушата да ме зове тревожно.
Аз вече съм в дълбокото, далече.

Тук дъното мълчи хипнотизиращо,
зигзагът на лъчите ме обвива,
и цялото море край мен разбира,
че аз съм хем човек, хем малко риба.

Но само миг. А после е ужасно.
Вик, остър въздух, глъч, и песъчинки.
Издърпват ме, изкашлям тишината си.
И дълго си припомням как се диша...

Така ме уморяват,
сухоземните.

Тъжна е нощта

2010-07-30T18:46:00.013+03:00

Свири на своя стар акордеон
ти страннико, накъдряй тротоара,
нощта, сиротна, ничия, без дом,
до теб ще спре с почернена китара.

Очите на фенерите ще спят,
припукали, внезапно ослепяли,
край теб нощта, с акорди тишина,
по звуците ти дупки ще прогаря.

Разкъсай седемструнния й мрак,
с онази вехта песен, дето плаче
и дето на моменти буди смях,
тъй както е животът, многозначен,

ще слуша тя, до мрачния ти праг
балади за лъчи и цветни арки,
ще слуша наклонила там глава
и може би дори ще си представя,

и може би над теб ще се смили,
ще пусне край нозете ти петачета
не, не това, а няколко звезди,
а после ще отмине с тъжна крачка.

Лабиринтът на отраженията*

2010-07-29T17:27:00.029+03:00

"Дълбина, дълбина
не съм твой..."
С. Лукяненко

като начупено в пристъп на гняв огледало,
плюещо остри парчета по белите стълби,
като бляскава броня на победен в дълга битка дракон
в прах задавил света със последния мах на опашката си,

триъгълниче по триъгълниче,
плочка по плочка
люспа по люспа
се смъква
измамната ми повърхност,

но е наивно, безкрайно наивно е, господи,
наивно е да се хваля,
наивно е да ликувам
има (колко?) много огледала всъщност още ...
за котешките ми
сто и една същности

вчера бях във коприна, сребро и амбър,
вчера кожата ми беше от алабастър
гласът ми беше тънък, тънък и неразбираем,

вчера мантията ми се спускаше до земята,
а по краищата й съскаха символи,
в косите ми бляскаха заклинания,
в очите ми имаше мисъл,

днес ... ми се повдига от себе си
днес чувствата ми се търкалят като цилиндри и призми
на непознат механизъм,
висят като пирамидени нанизи,
днес
ми иде да се оставя някъде
другаде

трудно прегъвам страха си,
ръцете ми така обичат конците си,
но очите ми искат да знаят ... всичко,

трудно отърсвам пръстите си от непонятното

ето например ...

защо всяка нощ някой подменя истината?
защо всяка вечер луните изгряват четири,
защо къщите, по детски закръглени,
растат посред нощ островърхи?

защо тревите се вият по плоското на покривите
като водрасли на сухо

защо са различни цветята,
и ъглите на булевардите
и огънатите табели със студени надписи,
защо улиците свършват внезапно,
там, където трябва да продължават ?

като привидно спокойни кръгове,
вибриращи концентрично,
се разстилат формите на душата ми,
отражение, след отражение,
и така -
сто и един пласта надолу ...
и трябва само да помня
да не заспя нито една нощ повече
да се обърна и да изплувам рязко ...

дълбина, дълбина,
не съм твоя...

----
*По едноименния роман на С. Лукяненко

аз, принцесата

2010-07-26T22:13:00.020+03:00

порцелановата котка
ме гледа неразбиращо,
докато избледнява много бавно
от опашката към усмивката,
и луната, от единия към другия рог,
и покривката, от чинийката към чашката,
а плюшените играчки в ъгъла,
една през друга,
ме обвиняват в солипсизъм

рамката на прозореца,
на разкривения ешеров прозорец
с безумно преобърнатите улици,
пълзи чак до твоята стая,
където си се подпрял като мене
а междувременно долу
са се сгромолясали две вселени
и ги валят дъждове,
и ги пробождат фунийките
на закъсали по начупените авенюта фарове

тиха нощна принцеса,
със мрак по клепачите,
аз съм там и тук,
безутешно раздалечена невъзможност в пространството
ха сега да ми кажат, че не е вълна електронът,
когато никой не го е грижа за него
когато ..... никой
... не Ме обича

тишината ми нищи стените
аз съм хаос и ред
балансираща едва сянка,
сред тънките равновесия
извивката на рамото ми е винаги
в тежката броня на ризница
но
под нея нося крехкостта
на болнаво цвете,
пръстите ми са стегнати
в митрил,
но
слабостта ми е умопомрачителна

а имам да ти разказвам толкова
за пограничните линии,
за разрухата в покрайнините,
за сблъсъците без видим смисъл,
за кръстоносните ми походи,

изтънявам до безкрайност,
единствени,
ако не дойдеш,
да знаеш
стените ще се сближат опасно

DayDream

2010-07-23T20:39:00.019+03:00

Езерната ми къща
се къпе във светлосенки,
в играещи молекули вода по белотата й.
Вързал си грижливо лодката
за ореховия пристан
тихo, да не събудиш птиците.
Още миг и ще се открият стъпките ти
в мокри локвички навсякъде,
по грапавината на стълбите,
по двора обграден от вълнички,
по прага...
вратата познава песента на пръстите ти,
вратата е обсебена
от топлината на ръката ти.

Приседнал от ляво
ще ми разказваш спомени по картини,
преметнал полека вещите си
на тръстиково столче.

Ще се люлееш, ще се полюшва всичко,
ще тиктака времето към безкрая ни
и няма да има събуждане, само
ще ми припомняш бъдещето.

Ще омагьосваш водни кончета
в рамката на прозореца,
ще се суетите заедно
край изгладнялата лейди от езерото,
ще се носи аромат на хляб и масло
и кафе
ще избива бялото на покривката
докато изличи всички образи,
докато всичко започне отново,
отново.
В десет и половина.

Имаше мигове, когато се давех,
между светлините и сенките,
когато не можех да извикам,
когато пясъкът на дъното
пукваше мехурчета цяла вечност,
когато рибите мигаха бавно,
тъпо и равнодушно.
Имаше борба в дълбините
от плисък и от кошмари,
когато аз бях граничната линия с нищото,
последният фронт на живота;
но сега си тук и аз
щастливо изкашлям слънчеви зайчета,
а ти си отдъхваш
в кристалната тишина на стаята ми.

А после ръцете ти ме обгръщат
и няма как да потъна другаде
и дишането ми е леко
във твоя дъх.
До десет и половина, после
всичко е свършило.

Сияние

2010-07-19T21:34:00.027+03:00

Може би никога не ги е имало,
изписаните със руни кръстове,
може немирното духче зад ирисите ми
да ги е сякло в просъница.

Може би няма метличина в двора ми,
нито слънца зад стрехите,
може води да е нямало още,
нито искри под копитата,

нито шумящите в бурята хълмове,
морскозелените ридове,
с техните тайнствени гриви и хълбоци,
може би всичко е минало,

както животът туптящ, да, живота,
в някоя утрин мъглива,
там, по онези земи на високото,
между измитите билки...

Може би ...
никога не ме е имало,
само - сияние в стъпки
та затова и не мигват тревите,
щом преминават през пръстите ми

Може би там, надалеч, има остров
с още неща, неизмислени.
Може би ... трябва ...
да спра със въпросите.
И да пристъпя ...
към истината.

-----