събота, 3 март 2018 г.

Rosalie

Верандата поклаща дъски
като изоставен кораб,
знаят я само
знаят я
птиците от вълнистата равнина,
клонките
по дърветата на вероятностите,
цветята на
неопределеността

Вътре някъде
разваленото радио сипе неясни шепоти,
а аз седя на края на масата,
- прозрачна женска статуя
в евтин пеньоар и старомодни чехли,
докато обядът е още топъл
и капитанската лула дими,
а сигналът за бедствие се дави...
дави...

Верандата вън се полюшва
сякаш на гърба
на ленива костенурка
Всички съвсем отскоро са изчезнали,
само тук-там
отекват заглъхващи стъпки,
затихващ смях,
разпилени писъци,

аз не бягам,
не още...,
какво
като корабният дневник подгизва,
в компаса плуват рибки,
по картата бродят рачета,

аз седя и те чакам
в рокля от стари платна,
и чехли от пяна...
косите ми зеленеят
и водораснат,
под сълзите избиват мидички,
под крилете - хриле

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога