петък, 29 декември 2017 г.

Ендвил

Там има все повече нищо.
Хрупкави свлачища по ръба,
разполовени къщи,
пътища, отхапани от тъмнината
срязани в мрака мостове,
разтопени като тъмен крокан огради,
размекнати дървета...

слънцето горе е стегнато
в усмирителна роба от облаци
а долу се издължават чертиците
на графитени улици без имена,
облечени с чадъри и шлифери...
понесли куфарчета
тъмни като нощ,

индиговите сгради по края
са олющени многоетажни рафтове
на архив с пожълтели прозорци
а настоящето е замряло
като застинал здрач във въздуха,
добил плътността на дъжд,
на мастило
по тъжните листи на плочките

сред сенките на чуждия дом,
в който съм се свил за през нощта,
пълзи лунната светлина на самотата
в онази точка, в която изстива вселената
а огънят на духа гасне в космичен прах,
и се превръща в гравюра

тук няма да чуеш вик
няма да видиш сълзи по бузите
никой няма да посегне за удар
нито за обида
нито за милувка
никой няма да похлопа на вратата ти
нито да я разбие,
няма да разбие сърцето ти,
нито да похлопа по него

те са мои далечни братя,
онези, в които бавно-бавно се превръщам,
докато търся път назад
към зеленината на вътрешните земи

ти, който четеш думите ми,
не подценявай слънцето,
пропълзяло сутрин по перваза ти,
нито зелените поля, препускащи в далечината,
нито пъстрите цветове на живота,
преливащи в градините;
мислите без тях свършват всичките...
свършват като мен,
в
Ендвил,
Градът на всички краища.

вторник, 26 декември 2017 г.

Снегоздрач

Какво имаше вън, 
помниш ли?
(Не вярвай... 
в шепота на заскрежените стъкла,
звънчетата на рекламите,
белобрадите картинки на спомените.) 

Прозорецът ни е само красив декор,
весела картичка
с гирлянди-снежинки и борови клони,
с приказна горска пътека 
пред прага ни. 
Ала прекрачим ли, 
злата буря ще ни отвее към здрачните окрайнини,
които с всяка година настъпват, 
настъпват
и захлупват слънцето.

В Къщата е топло и меко,
лудува огънят в огнището
и хвърля по стените кадифени сенки
- фрески от миналото.
Всичко е минало,
дори само с ъгълче от секундата.
Кой може да хване Мига в дланта си,
да спре с дъха си бурята 
от неукротимо Време?
Ето, то скърца дори тук, по старите дъски на пода,
свисти зад решетката на камината,
вие в комина.

(Какво имаше вън... 
помниш ли?)
Ръката ти се отпуска, 
натежала от чашата с тъмно вино,
клепачите се притварят
сред мирис 
на портокалови корички и канела,
червено-зелени лампички
мигат по гладкото на бузата ти, 
докато вън,
вън здрач на парцали 
затрупва света.

Търсене в този блог

Архив на блога