петък, 13 октомври 2017 г.

без дна

някога ми казваха:
никога не е късно, никога...
нежният полъх на надеждите рошеше детските ми коси
ти пристигаше винаги малко преди мрака,
малко преди да ме задави черният му дъх
и ме обвият празните му
кухи пръсти

после познах мерките и несъразмерностите на вселената
лудостта на часовникаря
крехкостта на стрелките
познах непосредствените бъдещи времена
в които ти идваше
само миг по-късно
докато мракът проникваше във всяка моя клетка
и изписваше там безкрайности

сега зениците ми са тъмнина
в която не очаквам нищо -
закъсненията ти са толкова граматично невъзможни
с толкова бъдещи
бъдещи глаголни времена,
че се равняват на
края на света,
че са по-късни
и късни
от
никога

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога