събота, 27 май 2017 г.

Absinthium

В къщата на върха
с люлееща се на вятъра врата
и пукнати прозорци
се търкалят три стола,
прекатурени на пръстения под в нощта,
когато долината зави като вълк,
а в небето се пресече Млечният път,
онази нощ,
когато
обезумелият Прометей
даде твърде много слънца на хората.

Малка паяжина трепка в ъгъла над огнището
- паяче прерисува шевицата на забрадка
набита с белезникав прах,
а някъде по самовара капе горчива...
капе свръхтежка,
капе изкривена отвътре
вода.

В къщата на върха няма никой -
три празни места
край почернялото огнище,

а плахите стъпки вън
отдавна отминаха по бягащата надолу пътека
там,
дето долината се задушава в мирис на пелин,
и блещукат нетърпимо ярки светулки,
като отломките на разпиляна звезда
сред поляна от черно биле.

Дълго тлее залезът в рамката на хоризонта,
а тревите пукат като пламнала коса,
като тънките доспехи
по уморените рамене на героите -

драконова кръв тече сега из вените
и прогаря до мозъка на костите,
до жилките на дробовете,
песъчинки се врязват в клетките
и дълго не намират покой,
дълго жужат
в трескавите елипси на разпада

пустее къщата на върха,
а край нея
земята и небето приспиват с въздишка
покосените си деца
и от очите им
капе черна роса

---
*"A century of universal decay.
In cyclotrons nuclei are split
souls are split,
sounds are split
insanely." (Liubov Sirota)



вторник, 23 май 2017 г.

Невидими градове

Понякога ужасът се излюпва от светлината,
от студената безстрастна виделина, в която подгизва утрото.
Вечният ден,
в който никой не тръгва на работа,
защото всички часовници са спрели
и шосетата мълчат, с диви треви в пукнатините,
а слънцето е разбило лъчи в изронения асфалт,
заличило е
стрелките по крайпътните табели

денят,
в който улиците пустеят като след апокалипсис,
макар че по масите още димят чаши,
а някъде се чува забравен транзистор
и се блъска ехо от смях

денят,
в който продължавам да дишам само аз,
с фотоустойчиви хриле,
най-после с истинско доказателство за самотата си,
такова, че няма кой,
няма никой,
за да го оспори...

Сега и завинаги
празните витрини връщат моето собствено отражение
- смътна въпросителна във вечния сън на всемира -
и чакат ново съзидание
върху стерилната като пустиня повърхност на ума ми

Да,
понякога
ужасът гнезди в светлината
и оттам се излюпват малки бляскави неизвестности
в незименната яркост на всеки Първи ден,
когато всичко е възможно
и всевъзможността трепти в хиляди колебания,
преди да се разлети на пеперуди с ослепителни ефекти...

Понякога си измислям теб
в първата сцена на съществуването;
ти,
който държиш здраво ръката ми
и хвърляш животворна сянка,
и изглаждаш с думи острите стъкълца в нозете ми,
но твърде скоро
лъчистото изличава образа ти,
за да изчезне в невидимите градове,
изгубени до един,
до един
сред потъналите в мрак,
недостижими
лабиринтни градини на безкрая.

Търсене в този блог

Архив на блога