петък, 30 декември 2016 г.

Снежинка на конци

Сияния по клепките... Със звън
отръсквам мигли. Снежни колелца
по пода се търкулват чак навън,
където сто години сняг валя.

В колибата ми скърца сламен хлад,
невидим вятър съчките угася,
в стените... стари залези трептят,
студени, избеляващи, неясни.

Додето поглед стига - белота,
под кожата ми скреж се е забила,
а вдишам ли - игли от лед свистят
и бялата надежда в мен се впива.

Сияния по клепките - слънца
от студ - избиват ярко рой миражи
на жилки в заскрежените стъкла,
измамна топлина във мен зараждат.

И тръгвам тихо в своя снегопад,
там, вътре в мен, и паметта е бяла.
Като конците, дърпащи назад,
и като мрака в зимното ми тяло.

вторник, 13 декември 2016 г.

с-нежни дневници

някъде далече
има свят,
където думите ти се чуват по-тихо,
сенките крият топли медни оттенъци,
в погледа ти има мекота,
а в ръката - нежност,
борови шишарки осейват верандата
(но зимата е далече,
далече,
по най-крайната от външните планети)

ласкаво ново слънце гали земята,
кехлибарено стъпва по килим от рижи иглички,
сипе златен прах
по жилките на перилата
(недоволството ни... е далече,
далече,
в най-малката от седемте луни)

някъде там болката стихва,
празниците са пълни,
весело бляскат пламъчета
в огнището на душите ни
(и гневът е далече, далече
чак
в най-външната извивка на спиралния ръкав)

там
пътят оттатък градината се вие на юг,
до пристана с шепнещи пясъци,
където нощем
се къпят звездните птици,
а денем бляскат
небесносини дирижабли
(и скръбта е далече,
далече
в последния, най-пуст кръг
на нищото)

безплътните врати на безкрая

вървя с името ти по устните си
а над мен небето подгизва от чернота
като сиропирана с гъста тъмнина шуплеста безнадеждност
и няма друго, само крехки
чупливи луни
на ръба на нищото

и вървя...
из градини от хлъзгави лабиринти
в пустия град
с причудливи каменни покриви от гаснещи звезди,
- последна спирка
преди края
на мирозданието

вървя по срутените,
начупени междузвездия,
Неотменими мой,
в тъмното хлътване зад ъгъла на безкрая

вървя без посока,
с писъци в пръстите,
и си измислям съзвездия
докато мрак срязва петите ми
и беззвездие нацепва кожата ми

остана ми само мелодията на очите ти
сетен светлопоказател
в безмерната бездна от потънали светове
в лепкавия океан от сгърчени вероятности

вървя и
докато избледнявам с очертания
и се препъвам в най-далечното на далечините
зная -
като Земята мракът вън
кръгъл е
и докато се губя,
намирам те

Търсене в този блог

Архив на блога