петък, 30 декември 2016 г.

Снежинка на конци

Сияния по клепките... Със звън
отръсквам мигли. Снежни колелца
по пода се търкулват чак навън,
където сто години сняг валя.

В колибата ми скърца сламен хлад,
невидим вятър съчките угася,
в стените... стари залези трептят,
студени, избеляващи, неясни.

Додето поглед стига - белота,
под кожата ми скреж се е забила,
а вдишам ли - игли от лед свистят
и бялата надежда в мен се впива.

Сияния по клепките - слънца
от студ - избиват ярко рой миражи
на жилки в заскрежените стъкла,
измамна топлина във мен зараждат.

И тръгвам тихо в своя снегопад,
там, вътре в мен, и паметта е бяла.
Като конците, дърпащи назад,
и като мрака в зимното ми тяло.

вторник, 20 декември 2016 г.

абсолютна нула

някой ден ще спра съвсем
до последната си частица,
ще застина под пръстите ти
като моментна снимка,
като кадър от взрив

някой ден
хоп
и...
няма да ме достигнеш
през заледените кротки усмивки
и замрелите
кухи реакции

а щом всичко замръзне,
там, в центъра на зеницата,
където завързвах скришом
всичките си бесни отрицания,
ще е по-тъмно от мрак,
ще е тъмно-тъмно,
като в последния стадий
на нищото

някой ден... любими,
ще бъда идеалната статуя,
самовкаменила се бледа горгона
и няма да има пътища към сърцето ми
няма,
освен
чрез длетото на съвършения слепец,
освен
чрез ръката
на абсолютната зима

вторник, 13 декември 2016 г.

с-нежни дневници

някъде далече
има свят,
където думите ти се чуват по-тихо,
сенките крият топли медни оттенъци,
в погледа ти има мекота,
а в ръката - нежност,
борови шишарки осейват верандата
(но зимата е далече,
далече,
по най-крайната от външните планети)

ласкаво ново слънце гали земята,
кехлибарено стъпва по килим от рижи иглички,
сипе златен прах
по жилките на перилата
(недоволството ни... е далече,
далече,
в най-малката от седемте луни)

някъде там болката не боли,
а празниците ни са пълни,
весело бляскат с пламъчета
в огнището на душите ни
(и гневът е далече,
чак
в най-външната извивка на спиралния ръкав)

там
пътят оттатък градината се вие на юг,
до пристана с шепнещи пясъци,
където нощем
се къпят звездните птици,
а денем бляскат
небесносини дирижабли
(и скръбта е далече,
далече
в последния, най-пуст кръг
на нищото)

безплътните врати на безкрая

вървя с името ти по устните си
а над мен небето подгизва от чернота
като сиропирана с гъста тъмнина шуплеста безнадеждност
и няма друго, само крехки
чупливи луни
на ръба на нищото

и вървя...
из градини от хлъзгави лабиринти
в пустия град
с причудливи каменни покриви от гаснещи звезди,
- последна спирка
преди края
на мирозданието

вървя по срутените,
начупени междузвездия,
Неотменими мой,
в тъмното хлътване зад ъгъла на безкрая

вървя без посока,
с писъци в пръстите,
и си измислям съзвездия
докато мрак срязва петите ми
и беззвездие нацепва кожата ми

остана ми само мелодията на очите ти
сетен светлопоказател
в безмерната бездна от потънали светове
в лепкавия океан от сгърчени вероятности

вървя и
докато избледнявам с очертания
и се препъвам в най-далечното на далечините
зная -
като Земята мракът вън
кръгъл е
и докато се губя,
намирам те

Търсене в този блог

Архив на блога