четвъртък, 23 юни 2016 г.

Неутешимо

Далеч сред вълните,
зад листата на розовия храст,
разграфил с остри бодли хоризонта,
зърнах тази сутрин,
скитнико мил,
зърнах... най-после
платната ти.

Като прокъсани крила бяха,
като парцаливи плащаници,
празни отвътре,
като гигантски медузи,
изсушени на слънцето,
раздърпани от вятъра.
Безформени.
(Бели
или черни?)
Прогнили.
Но твоите...!

Сред хилядолетните рози,
върху каменната тераса над брега на морето
чакам толкова отдавна
- паднала крепост съм,
разбит лабиринт
със слепи кули
и срутени бойници
а в центъра ми,
две тлеещи точици -
поглед на болен
минотавър.

Напуках се
без живата вода
на пръстите ти.
Ти ли...
ти ли си,
или вълните ми връщат празна черупка
с проникнали в дъските водорасли
и слузести призраци от дълбините,
надянали дрехите ти...?

По вехтите стълби се олюлявам,
порязвам пети на счупени мидички,
костите ми се ронят на прах,
разпада се
заклинанието ми
за живот.

Сега само късогледо сричам
по платната на хоризонта,
сричам неумело,
до сълзи,
скитнико,
сричам
неутешимо -
да разбера:

бяло
или ... ?

Immediate Music - An Epic Age

петък, 10 юни 2016 г.

Без звук

Аз съм градският шут, нося тихи звънчета.
И треперя в мъглата с вечерния студ.
В мен тълпите крещят. Но не виждат лицето ми.
Във екстаз се превиват. Превиват без звук.

И е тъмно и глухо. Аз оставям ръцете си
клоунади да правят. Просълзени от смях
шумни сенки подхвърлят ми медни монети.
Смешно устни извивам, но духът ми е ням.

Нямам смисъл, ни спомен. И жонглирам високо
над главата си с шепа фалшиви звезди,
в странен свят от ъгли с подменени посоки,
с вкоравено небе и със слепи луни.

А отвъд лабиринта от шепнещи камъни
прашен път се е кривнал безцветно на юг.
Аз съм градският шут. Но отдавна ме няма.
Във нощта зад очите ми смее се друг.

дъждовен апокалипсис

Ще свършат ли сълзите на небето?
Избиват блатни локви по паважа.
Край тях залитат хората нелепо,
като мушици, уловени в паяжина.

Ще спре ли по разкаляни пътеки
дъждът да къса мокрите си струни?
Дали ще затанцува с нежна песен
избистрен вятър в тиха горска утрин,

или нарочно, там в нощта, където
пристъпва сивотата с мътни стъпки,
ще се затръшне входът към небето
и капките ще падат все по-стъклени,

ще потъмнее цветното в очите
и хората ще мръкнат като бездни,
от влагата в душите им ще никне
не фино стъбълце, а болна плесен...

И тъй, дори да спре плачът небесен
на облаците - скръбни дирижабли, 
дъждът, след милиони кални месеци,
човеците ще е превърнал в жаби.

вторник, 7 юни 2016 г.

Бял воал

Небето гасне с цвят на черен страх,
кръвта по капилярите му тъмни
избива във мастилена вода.
В тръбичките от мрак се влива мътно.

На прага на съня изтракват стъпки.
Игли студени пръстите си вкопчват.
Не спя. Не, само мислите ми са изтръпнали.
Заглъхвам като развален часовник.

По хладния метал блести луната,
стените реже на стерилни ленти.
Миражи от обратната страна
в изтърканата матовост полепват.

И в призрачната крива светлина
на шепнещите рози в стъкленички,
потрепващ от печал пресипнал глас
с незнайно име странно ме нарича.

Но губя се. Попаднало в кръвта,
безчувствието в мен провлачва срички.
Издига бариера между нас.
А после с бял воал покрива всичко.

Днес е красиво

Днес е красиво (Да, само че...).
в мен се надига зората
Някак разцъфвам. (Или пък не.)
Някак съм светла и вятърна.
Само да можех (трябва поне...)
всичко това да опиша.
Сили да имах, само че днес...
(просто не мога да дишам.)
Виждаш ли как се усмихвам до теб,
слънцето трепка щастливо,
розови дрехи, смях на дете,
захарно-закачливо.
Може ли... може ли, мисля си аз,
даже съвсем да не бива,
да не говорим високо на глас
светлото как ми отива.
Днес е красиво. Знаеш ли как
режат изкусно лъчите.
Тънко вибрира светлият смях...
И се строшава в очите ми.

четвъртък, 2 юни 2016 г.

Горе-долу

Дълго пропадане, вихър и прах,
малка прашинка Земята е...
Казват, че птица съм с чудни пера.
Че съм по-лека от вятъра.

Имам пера... Нямам размах.
Чудни крила, но заяждат.
И лекотата съхне по тях.
Нежното се разгражда.

Драскам по всеки небесен етаж,
вкопчвам се в хладната вечер,
спускам се бавно - висш пилотаж.
Ала не виждам далече.

Смъквам се тъй, неизвестно къде.
Мисля, изпадам от себе си...
Горе е долу, слиза във мен.
Важното става дребно.

После, накрая - крива дъга.
Тъжен ракурс към тревата.
Няма ме. Може би. Или не знам.
Празното непознато е.

---
* "Пътят нагоре и пътят надолу е един и същ." Хераклит

Търсене в този блог

Архив на блога