сряда, 27 април 2016 г.

Крехки метаморфози

Ранена от най-древната себичност
- светът че се крепи на раменете ми -
все още не чета, а жалко сричам
искриците в очите на детето,

загадъчните жилки на дантелите
в ръцете на изкусните старици...
Животът като чудно ръкоделие
от пръстите прескача по шевиците.

От пейките политат чудни птици;
поспирам неумело и се вслушвам
във песните им, хвъркащи по жиците,
във клоните от вятъра полюшвани...

Какво като пиесата е същата
- една от десет хиляди години?
От вечното завръщане към къщи
една десета даже не е минала...

Отсъствието в празната градина,
мълчанието в тъмната къпина,
миражите в безводната пустиня,
са само колелцата на верига,
останки от сценичен механизъм...
завесата пред който бавно вдигам.

Но отговорът таен на въпроса
кое във тази утрин има смисъл,
звучи нестройно под петите боси,
прецапали безгрижно през лехите.

Той още не умее да говори,
но в прашното на тъмния си космос,
хлапакът тъй отдавна в мен затворен
се учи светлината да докосва.



неделя, 24 април 2016 г.

Силует от дъжд с две шепи самота

Залутал се на края на всемира
- на ъгъла на моя сив балкон -
със мокри пръсти вятърът немирен
се блъска във студеното стъкло.

От напора се скъсва тишината;
и някъде, увиснал на въже,
дъждът не пада дълго на земята,
премята се, отскача и боде.

Където да погледнеш в таз унила,
проядена от дрезгаво печал,
цветът от хоризонта си отива,
оставя скръб от облаци и кал.

И тук, до запотения прозорец,
на края на най-крайния квартал,
очаквам тоя дъжд да заговори;
че дълго, твърде дълго  е мълчал.

Под капките мазилката се лющи,
подгизват наранените стени,
но вътре във сърцето ми е суша;
но вътре тъй отдавна не вали.

петък, 15 април 2016 г.

Призраци

Какво съм аз... Фрагмент от нечий списък
с желания навярно лекомислени.
Гласчето в мен наподобява мисли,
а клетките - илюзия за истинност.

Възможно ли е да познаваш някого?
(Тъй както ти твърдиш, че съм ти ясна.)
В сърцето ми понякога е лято,
а аз съм полъх в клоните на ясен.

Ти вярваш даже, че към тебе гледам.
Обаче непрозрачните зеници
са процепи към ниви с слънчогледи.
А не към тъмните ми... седем личности.

Когато за последно ти помахвам,
под стъпките ми вече няма нищо.
Посоките са призраци. Повяхват.
И образът ми бавно се разнищва.

събота, 2 април 2016 г.

Не си струва

Аз съм плевел невзрачен със черни бодли,
Евридика от гипс на тавана,
аз съм нищо, нахвъряно върху триптих
от художник ужасно бездарен.

Не, душата ми ... жертвена лира не ще,
постоянно крещи, че не иска!
Аз съм стара играчка с ръждиво ключе
и съвсем не приличам на нимфа...,

аз съм сутрешна стъпка в тревата отпред,
нежен спомен от минали срещи,
или малкото рошаво плахо врабче
на оградата спряло отсреща.

Не, неясно какво съм, а може би е,
но не зная това как се пише...
Впиват нокти във моето тъмно сърце
тънки струни от пламък; и писват.

Как се пише за дъжд, който няма лице,
за водата му в локви затворена
и за пясъка тих, който в замък расте,
а вълните го плисват безформен ?

И ти пиша това не съвсем писъмце,
да не мислиш за мене на тръгване;
аз съм нищо и никаква сянка, и не,
не си струва.. да се обръщаш.

https://www.youtube.com/watch?v=8AEU5pBxY6E

Търсене в този блог

Архив на блога