неделя, 17 януари 2016 г.

Осем

Разпиля се на прага, посърнала.
Седем нощи не беше се вдигала.
А на осмата стана и тръгна.
Да побегне от мен. Да я стигна...

И когато затварям очите си
все я виждам - примряла, и глуха,
със безплътните стъпки на призрак
да залита по пода на кухнята,

към онази преграда, където
от живота остават трошици,
а отвъд се простира небето,
не на двора небето; космичното.

Аз на прага й спъвам нозете,
здрави нишки от злато я впримчват,
тя се плисва на пръски, разделя се, 
между пръстите ми изтича...

Седем нощи се борих с душата си,
а на осмата тя си замина.
Оттогава стоя до вратата...
Не към двора вратата; космичната.

неделя, 3 януари 2016 г.

стикс

Не мога да не ти разкажа,
Безценни,
тук, на Ръба на мрака,
за срещата, на която така липсваше.
За онази, на която не дойде няколко вечности.
За зеления хребет.
И празната вечер.
Не мога да не ти разкажа тихо...
за дългото ми падане.
За разгневеното нищо, което трошеше сенките
с трясък,
на края на хоризонта.
За всичко, което се случи,
когато ти не дойде...,
за пронизващия костите студ,
за дъските на вечната лодка,
прогнили от амнезични капки.
Роклята ми бе на ветровити и горчиви залези.
Нощният южняк по възлите й се впиваше,
забиваше пелинови топчета,
проклетникът,
раздърпваше я,
хилеше се ехидно,
беснееше.
Зракът по хълма с белотата й се хранеше
и я изплюваше, сива, разнищена,
и нямаше кой да застане,
нямаше,
между мен и устните му,
между мен и заострените му от празнота зъби.
Но това е нищо...
Когато ти не дойде,
в ръцете на съседското момиче
на онова с небесния поглед,
на онова с коса от размит изгрев,
на нашата дева от края на светлия бряг,
угаснаха последните пламъчета,
прегоряха последните
кибритени клечици.
Сега тя носи в пълна тъмнина
онези хризантеми прегорели,
онези оранжеви пухени трепети,
онези бездомни котенца,
свити на тъмни нещастни кълба в полите й.
И не знае какво да направи със стъпките си.

Под токовете на нощта плисва тежка вода.
Небето е с цвят на вътрешността
на тъмнотъмносиня мидена черупка.
Улиците сега са плъзнали
като ръкави на черна река,
като разклонил се безумно Стикс,
като мен,
довери ми се,
аз зная толкова за забравата,
мога да превеждам нагоре-надолу всеки,
мога да го пазя от сенките,
мога да извиквам в мъглите цветя,
ти само сложи камъче в дланта ми,
без да извиваш страхливо пръсти.
Без да се извръщаш.
(Без да надничаш зад черното на воала ми.)
Така жадува моят мрак за топлината на ръката ти.
Така се изкушава да не те върне
вкъщи.
Да те запази само за себе си.
(Бягай.)

Ивинела Самуилова, Из "Жената, която търсеше любовта"

Първа песен на любовта

Преди да открия в себе си този, когото търсех,
бях като умиращ от жажда пътник в пустиня,
отчаяно вкопчен в миража на вода пред себе си,
заблуден от сетивното възприятие на окото.

Опитвах се да утоля жаждата за любов с илюзии
и станах колекционер на много фетиши на любовта:
парченца телесна хубост, късчета душа, светска слава...

Когато ме повика този, когото търсех, се огледах,
но не го открих в нищо от съществуващото в моя свят.
"Не ме търси в познати форми. Аз не съм видяното.
Направи ме този, чрез когото гледаш" - каза той.


Четвърта песен на любовта

Душата ми приличаше на долнопробна кръчма,
в която се събират кварталните пияници
и давят в алкохол мъката си по пропилените възможности
да тръгнат след поривите на сърцата си.

Криех страха да обичам в алкохолното опиянение,
което ми даваше куража, че мога да надмогна себе си,
но светът се олюляваше още при първата крачка.

Този, когото търсех, влезе в кръчмата и изля чашата ми,
подкрепи с ръка тялото ми и насочи стъпките ми към вратата.
Заведе ме до извор и ме облива, докато изтрезнях напълно.
Каза, че любовта не е делириум на ума, а сърце, осъзнато в себе си.

 ...

Шеста песен на любовта

Бях като болник на смъртно легло, чезнещ от странна болест,
при когото идваха всякакви известни лекари и лечители
и пробваха различни лекарства и методи на изцеление,
но аз умирах пред очите им и те вдигаха ръце в недоумение.

Зовях отчаяно този, когото търсех, изгаряща от треска,
а те нарекоха копнежа ми "предсмъртно бълнуване на болна жена"
и казаха, че е дошло време да повикат свещеника.

Когато от мен не остана нищо, освен копнежа за любов,
докторите помислиха, че съм умряла, и затвориха очите ми.
И тогава, в отсъствието на себе си, видях този, когото търсех.
Когато личността умре, любовта възкръсва в перфектно здраве.


*
- Сърдечната бучка е придобит порок на сърцето и се образува, когато човек започне да издига прегради пред любовта, които притискат сърдечните клапи и така се възпрепятства свободното циркулиране на чувството. Първото патологично структурно и функционално изменение настъпва като нарушение във възбудно-проводната система на сърцето отвън-навътре - т.е. човек може да дава, но не може да получава любов, или казано на медицински език - "синдром на дефицита на възлюбения". Проявява се като неспособност пациентът да понесе да бъде обичан, без да дава нищо в замяна, без да негодува и без да се самосъжалява.

*

Седма песен на любовта

Сърцето ми бе като оживено и шумно тържище,
на което всичко можеш да продадеш и да купиш.
И всеки продавач се пазари за стоката си и я хвали
и после потрива доволно ръце, когато някой му плати.

Бях разхвърляна по множество сергии,
бях пръснала себе си в хиляди купчини от стоки
под добре прикрити лъжи с изящни надписи.

Но ето, пазарният ден вече свърши.
Този, когото търсех, дойде и обърна сергиите.
Изгони търговците, измете боклуците и изми  миазмите.
Отведе ме там, където е у дома, и ми даде ключовете.
За Рая.

(Ивинела Самуилова)

Търсене в този блог

Архив на блога