Снежинка на конци

Сияния по клепките... Със звън
отръсквам мигли. Снежни колелца
по пода се търкулват чак навън,
където сто години сняг валя.

В колибата ми скърца сламен хлад,
невидим вятър съчките угася,
в стените... стари залези трептят,
студени, избеляващи, неясни.

Додето поглед стига - белота,
под кожата ми скреж се е забила,
а вдишам ли - игли от лед свистят
и бялата надежда в мен се впива.

Сияния по клепките - слънца
от студ - избиват ярко рой миражи
на жилки в заскрежените стъкла,
измамна топлина във мен зараждат.

И тръгвам тихо в своя снегопад,
там, вътре в мен, и паметта е бяла.
Като конците, дърпащи назад,
и като мрака в зимното ми тяло.