неделя, 14 август 2016 г.

Небесен атлас

В пътеката сред розите съм тръгнала,
в зеленото край каменния кладенец.
По прашния напукан шестоъгълник
годините дълбаят криви рани.

Вървя насън в градини-лабиринти.
По дрехата ми избеляло лято е.
Не се обръщам. Не поглеждам никого.
Не зная идвам ли си. Бягам ли.

Не си отивам. Но и не оставам.
Вървя по кръг в изгубените спомени.
И няма край... Бодлите на забравата
забиват се в петите като копия.

Понякога в небето се заглеждам
- протрито от лъчите огледало.
И виждам как посоките нарежда
и как разменя края със началото.

На своя дом смален в далечината,
до който вечно пътят не достига,
обръщам гръб. И тръгвам наобратно
през чезнещите пътища за никъде.

2 коментара:

  1. Усещането е за небесна разходка, когато съзнанието е на границата между съня и будното състояние. Красиво с много символика - рози, шестоъгълник, лабиринти, пет строфи. Като събуждане е краят, когато лирическата осъзнава, че макар небето да е неин дом, земята е истинското й призвание. Остава само да намери правилните посоки, в което не се съмнявам :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Като че целият ни живот с блясък на границата между съня и будното състояние...
      ...Вече си мисля, че няма неправилни посоки, всяка има своето значение. Това - като опит за светъл поглед на нещата :)

      Изтриване

Търсене в този блог

Архив на блога