вторник, 7 юни 2016 г.

Бял воал

Небето гасне с цвят на черен страх,
кръвта по капилярите му тъмни
избива във мастилена вода.
В тръбичките от мрак се влива мътно.

На прага на съня изтракват стъпки.
Игли студени пръстите си вкопчват.
Не спя. Не, само мислите ми са изтръпнали.
Заглъхвам като развален часовник.

По хладния метал блести луната,
стените реже на стерилни ленти.
Миражи от обратната страна
в изтърканата матовост полепват.

И в призрачната крива светлина
на шепнещите рози в стъкленички,
потрепващ от печал пресипнал глас
с незнайно име странно ме нарича.

Но губя се. Попаднало в кръвта,
безчувствието в мен провлачва срички.
Издига бариера между нас.
А после с бял воал покрива всичко.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога