четвъртък, 23 юни 2016 г.

Неутешимо

Далеч сред вълните,
зад листата на розовия храст,
разграфил с остри бодли хоризонта,
зърнах тази сутрин,
скитнико мил,
зърнах... най-после
платната ти.

Като прокъсани крила бяха,
като парцаливи плащаници,
празни отвътре,
като гигантски медузи,
изсушени на слънцето,
раздърпани от вятъра.
Безформени.
(Бели
или черни?)
Прогнили.
Но твоите...!

Сред хилядолетните рози,
върху каменната тераса над брега на морето
чакам толкова отдавна
- паднала крепост съм,
разбит лабиринт
със слепи кули
и срутени бойници
а в центъра ми,
две тлеещи точици -
поглед на болен
минотавър.

Напуках се
без живата вода
на пръстите ти.
Ти ли...
ти ли си,
или вълните ми връщат празна черупка
с проникнали в дъските водорасли
и слузести призраци от дълбините,
надянали дрехите ти...?

По вехтите стълби се олюлявам,
порязвам пети на счупени мидички,
костите ми се ронят на прах,
разпада се
заклинанието ми
за живот.

Сега само късогледо сричам
по платната на хоризонта,
сричам неумело,
до сълзи,
скитнико,
сричам
неутешимо -
да разбера:

бяло
или ... ?

Immediate Music - An Epic Age

2 коментара:

  1. Нима не знеш кой е твоят скитник? Това е "Пророкът" на Халил Джубран. А платната на кораба му със сигурност са бели. Припомни си книгата му, има интересни неща там :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. По-хубав отговор не бих могла да получа :)

      Изтриване

Търсене в този блог

Архив на блога