вторник, 24 май 2016 г.

Красиви имитации

От бавното ми раждане на припек
до тъмните усои има само
една надежда сляпа и безлика
и няколко убождания с вяра.

Стъблата на живота лесно цъфват,
по нежния им цвят роси небето,
което храни плевелите също,
увили се ехидно във нозете ми.

Измислям си хартиени герои
и лодки към митични континенти,
но рядко даже мислите са мои,
най-често са видения нелепи.

Мъглата е от малкото утехи -
неясна като всеки краен смисъл,
по тялото прилепва като дреха,
в съзнанието притъпява липсите.

Откривам само хладни основания
защо да се държа сега човечно.
Отиват ми небесни одеяния,
поръбени с амбиции за вечност,

но някак във душата ми е кухо -
играчка механична тихо спряла,
и в синкавия свят отеква глухо
отсъствието хладно на създател.

Поспирам на измислена пътека.
Във клоните над мене чудно пеят
красиви имитации на нежност,
творения на синтетични феи...

На фона им безстрастно се синее
лъчиста бездна с ръбове изтрити.
От вечното издигане към нея,
напукват се крилата на душите ни.

2 коментара:

  1. Напукват се крилата на илюзиите, когато се издигаме към нея. Създателят привидно ще отсъства, докато ние с него не се слеем :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Красив стих ти се е получил :))
      И верен.
      И успокояващ.

      Изтриване

Търсене в този блог

Архив на блога