Аз не помня кога ме остави в гората,
помня само студът как в сърцето ми влезе.
Щом повдигнах клепачи - нахлу тъмнина,
по ръцете ми плъзна, уви се в нозете ми.
Дълго бягах и криех се в клоните горе.
И треперех в най-скъпа коприна увита.
А когато видях светлинка от прозорец,
лъч надежда проблясна в нощта зад очите ми.
И се втурнах нататък... уж дочух песен птича.
Привидя ми се огън, топъл дом и усмивка.
Колене разранила, се препъвах, но тичах,
и се спрях чак на къщата светла в лехите.
Ала тя се оказа част от друга история.
В гъсталаците зли ме поряза вретено
и удари дванайсет. Заекът проговори.
Принцът стана на жаба; змей се влюби във мене.
И заспах. (Или не?) Разпокъсано време
се заспуска по тъмната кула. Герои,
всеки славно дошъл болестта да отнеме,
изпопадаха в моите сънни покои...
Аз... не помня кога ме остави в гората.
Във ума ми все повече прорези зеят.
И навярно съм само заглъхващ остатък.
Болно ехо в кошмара на плачеща фея.
Волна молитва воля
Преди 1 месец
Животът ни понякога е една такава (п)объркана приказка, но го осъзнаваме едва когато пораснем (разбирай в астрономически години). Затова пък детството (че и юношеството понякога) са пълни с приказки, в които всичко е неподправено и си е точно на мястото. Сякаш духът ни се смалява с възрастта, както и възможностите ни за възприемане и изява.Затова не е хубаво да пораснеш, но е неизбежно за съжаление...
ОтговорИзтриванеИма много красота през детството; ако не реална, то поне въображаема. Човек е наивен и вярващ тогава. С израстването светът помръква.
ОтговорИзтриване