понеделник, 16 май 2016 г.

(П)объркани приказки

Аз не помня кога ме остави в гората,
помня само студът как в сърцето ми влезе.
Щом повдигнах клепачи - нахлу тъмнина,
по ръцете ми плъзна, уви се в нозете ми.

Дълго бягах и криех се в клоните горе.
И треперех в най-скъпа коприна увита.
А когато видях светлинка от прозорец,
лъч надежда проблясна в нощта зад очите ми.

И се втурнах нататък... уж дочух песен птича.
Привидя ми се огън, топъл дом и усмивка.
Колене разранила, се препъвах, но тичах,
и се спрях чак на къщата светла в лехите.

Ала тя се оказа част от друга история.
В гъсталаците зли ме поряза вретено
и удари дванайсет. Заекът проговори.
Принцът стана на жаба; змей се влюби във мене.

И заспах. (Или не?) Разпокъсано време
се заспуска по тъмната кула. Герои,
всеки славно дошъл болестта да отнеме,
изпопадаха в моите сънни покои...

Аз... не помня кога ме остави в гората.
Във ума ми все повече прорези зеят.
И навярно съм само заглъхващ остатък.
Болно ехо в кошмара на плачеща фея.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога