сряда, 27 април 2016 г.

Крехки метаморфози

Ранена от най-древната себичност
- светът че се крепи на раменете ми -
все още не чета, а жалко сричам
искриците в очите на детето,

загадъчните жилки на дантелите
в ръцете на изкусните старици...
Животът като чудно ръкоделие
от пръстите прескача по шевиците.

От пейките политат чудни птици;
поспирам неумело и се вслушвам
във песните им, хвъркащи по жиците,
във клоните от вятъра полюшвани...

Какво като пиесата е същата
- една от десет хиляди години?
От вечното завръщане към къщи
една десета даже не е минала...

Отсъствието в празната градина,
мълчанието в тъмната къпина,
миражите в безводната пустиня,
са само колелцата на верига,
останки от сценичен механизъм...
завесата пред който бавно вдигам.

Но отговорът таен на въпроса
кое във тази утрин има смисъл,
звучи нестройно под петите боси,
прецапали безгрижно през лехите.

Той още не умее да говори,
но в прашното на тъмния си космос,
хлапакът тъй отдавна в мен затворен
се учи светлината да докосва.



2 коментара:

  1. Нека този пасаж от любим роман е поздрав и подарък за детето! :)

    "Ние сме едно от най-великите творения на бога. Нали той ни е дал способността да отразяваме природата,
    да я съсредоточаваме в себе си чрез мисълта и да я превръщаме в стълба, по която да се устремим към него?
    Ние се обичаме повече или по-малко в зависимост от частицата небе, съдържаща се в душите ни. Но не бъди
    несправедлива, Мина, виж гледката която се разкрива в краката ти, не е ли величествена? В твоите нозе океанът
    се разстила като килим, планините са като стени на циркус, небето над тях е като завеса на театър и оттук мислите
    на бога се вдъхват като ухание. Виж! Оттук бурите, които разбиват натоварените кораби с хора, приличат само на слаби вълнения и ако вдигнеш глава, ще видиш, че над нас всичко е синьо. Ето - като звездна диадема."

    ОтговорИзтриване

Търсене в този блог

Архив на блога