неделя, 24 април 2016 г.

Силует от дъжд с две шепи самота

Залутал се на края на всемира
- на ъгъла на моя сив балкон -
със мокри пръсти вятърът немирен
се блъска във студеното стъкло.

От напора се скъсва тишината;
и някъде, увиснал на въже,
дъждът не пада дълго на земята,
премята се, отскача и боде.

Където да погледнеш в таз унила,
проядена от дрезгаво печал,
цветът от хоризонта си отива,
оставя скръб от облаци и кал.

И тук, до запотения прозорец,
на края на най-крайния квартал,
очаквам тоя дъжд да заговори;
че дълго, твърде дълго  е мълчал.

Под капките мазилката се лющи,
подгизват наранените стени,
но вътре във сърцето ми е суша;
но вътре тъй отдавна не вали.

2 коментара:

  1. "И смешно е, че нося име цветно,
    а тровя с тленност пролетна душа.
    (Какво като на думи уж не вехна!)
    Аз искам цветния живот да възродя.
    А после да си спомня за Небето."

    Ти си Дъжда и Небето! Честит Имен Ден! :)

    ОтговорИзтриване
  2. О, ти си намерил това почти положително звучащо стихотворение ?:)
    Благодаря.

    ОтговорИзтриване

Търсене в този блог

Архив на блога