петък, 19 февруари 2016 г.

Поникване

Дълго е среднощното им лутане
в тъмното отсъствие на бряг.
Древните им лодки се напукват.
Раните под дрехите кървят.

Носят се в забравата без име
В смътно обещание за ден.
С мътната надежда да отмине
черната им нощ без брегове.

И във помрачената си лудост
махат със проядени гребла.
Махат... А из костите си чуват
пукот от поникващи крила.

6 коментара:

  1. Не знам кои са "те", но усещането е като в приказка на Андерсен, в която различните измерения (реалности, светове) се срещат :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Аз се надявам да са авторите дебютанти в Up and Coming, новата Кембълска антология. Защото ако останем само с махането на прогнилите гребла, тръпки ме побиват от приказките и измеренията, които ще ни споходят по-нататък...

      Изтриване
    2. Моят поглед е друг...
      Човек намира начин да оцелее и да полети в сурови условия, стига да не се предаде; успява да мутира, в добрия еволюционен смисъл на думата. Подтикнат от страданието и от липсата на изход - не се отказва, а продължава да "гребе". Да се бори. Да се съхранява. И това го изменя - порастват му крила, някога му е "пораснала" душа ... като тук:
      http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=94915

      Изтриване
    3. Имах предвид да продължаваме да „гребем“ (в частност авторите в оная антология... но и всеки от нас по принцип). А не да спрем и да се отпуснем доволно по течението...

      Изтриване

Търсене в този блог

Архив на блога