сряда, 23 декември 2015 г.

Хелиада

Там, дето е погинал Фаетон,
в едно селце на хвърлей от звездите,
долита всяка вечер огнен кон,
разпенен и с разбита колесница.

Поспира край смълчаната вода,
и рие пръст, и златен прах се вдига.
Извръща се, зад вихър от листа,
тополата, в снага на самодива.

Сам залезът, с наметка от слънца,
увива нежно голото й тяло.
И раните, кървящи кехлибар,
под медните му пръсти се затварят.

А после на мегдана еква вик,
и слънчев вятър къщите помита,
чардаци скръцват тропотно, дори
в прахта изсъсква въглен от копито.

Ръждиво над селцето пада дъжд.
Небето със земята се събира.
Комините, стрехите изведнъж
припламват, за последно, и умират.

"Магьосница!", подтичват куп деца,
стариците запридат тъжно здрача,
мъжете, със нетрепващи сърца,
сумраците начупват на погачи ...

*
На кремав кон, зад старата чешма -
последна спирка там, преди Атласа,
прехвърлила през гривата юзда,
тополата си спомня; и заплаква.

Търсене в този блог

Архив на блога