четвъртък, 29 октомври 2015 г.

Полудели треви

Аз сънувах най-страшния сън, най-красивия...
Полудели треви тихо срязваха стъбълцата си.
Остра жълта луна със свистене косеше звездите
и отсечени падаха; падаха с тънички викове.

И сънувах сърцето си в вехто ковчеже, зарито
тъй дълбоко под влажния ронещ се свят на лехите.
Там, където снегът изличава и само земята
още помни сълзите от моите чувства изтрити.

И сънувах, че там зад смразения път има смисъл.
Светъл поглед, любяща ръка, топлина и утеха.
Спряла в нищото вечност. Звезди, сред които те има...
Но не мога да мина. Запират ме старите дрехи,

ширината на мислите, лудият ръст на мечтите.
И среднощният крясък, когато, без ум и без име,
драскам смачкани знаци по тъмната плът на стените,
и не мога при тебе ... не мога при теб да премина.

четвъртък, 22 октомври 2015 г.

Зима

И...
непотърсено след мрачен ден дете -
се сви сърцето ми
на сивкавия пристан.
Рибарите покриваха мечтите си
с брезент
под кръпките на мрежите си...
Тихо
очаквах да ме срещнеш тази утрин.
Със поглед морскосин и топло слънце
в къдриците ти пламнало.
И прашен,
и уморен
бездомен,
гладен,
дрипав,

да паднеш във ръцете ми,
да паднеш...,
да прихнем като скитници,
такива
красиви, пакостливи,
безпризорни,

но вместо теб се втурна бурен вятър
със дъх на заскрежени водорасли,
олющена боя,
дъски прогнили...,
и вкус на изветряло тъмно
вино.

И вместо теб, в нозете ми,
предсрочно,
- изхвърлена на сушата медуза -
се блъсна полужива
зима...
Зимата.

петък, 16 октомври 2015 г.

Moïra

Le ciel azur, profond et sirupeux,
s’égoutte longuement dans les calices floraux,
et dans les flaques bordées de feux liquides,
et dans les coques brunes des noix,

et dans les seaux pleurant dans le jardin
des larmes tellement pareilles à la rosée,
au suc des grappes, avides de soleil,
où s’accumule le sucre du raisin...

C’est là, dans un souvenir de tous caché
que, le matin, la cour ensoleillée,
aux palissades fleuries couleur de l’ambre,
recèle, maligne, une maison de fée.

Assise tout près d’une petite cruche en grès,
Elle se tient, paisible, en tissant
le fil fragile de tous mes rêves dorés,
une maille – passé, et une pour le présent.

Et elle m’appelle, pareille à une enfant
aux yeux anciens, du tout début du monde,
Son doux profil se perd dans le silence.
Et je la suis, je veux qu’elle me réponde...

Je lui demande alors “Mais où est-il?”
“Maisquiestoù?” - me dit-elle en echo,
puis s’esclaffe, prise d’une gaité docile,
en me servant du thé; et je m’endors...


вторник, 13 октомври 2015 г.

Délire


Appelle-moi, lorsque le fruit des fraises
mûrit dans le Jardin aux hurlements
et quand, dans la pénombre des falaises,
des fleurs transpercent les sables d’or mouvants.

Et lorsque l’espoir s’enflamme de rage,
appelle-moi. Mais pour que je t’entende,
ne va pas près de ces moulins à vent,
qui broient les mots et mâchent les images.

Et quand les pierres auront parlé aux gens,
enferme une lettre en bouteille.
Epargne-moi les babillages galants
de fleurs, de valses, et de futiles merveilles.

Mais si tu rêves, lucide et éveillé,
que mon perron est envahi de haine,
et des moustiques s’empêtrent, enivrés,
dans les dentelles très fines de ma peine,

aie pitié, et dans un jour toride,
emprunte ce souvenir à peine rappelé,
prends un rien et viens me faire visite...
N’hésite pas; les murs sont écroulés.

Prends ce breuvage, éteins toute ma ferveur -
les yeux me brûlent comme deux déserts arides.
Et fais tomber la nuit, ou au moins le store.
Puis sauve-moi... Arrache-moi au Vide.

Търсене в този блог

Архив на блога