петък, 20 ноември 2015 г.

Докато се разсъмвам

И облаците ще плачат.
Сърдито ще се усукват.
Ще потъмнят клепачи,
със тътен ще се пропукат.

Ще плъзне полупрозрачна
зора от размити улици,
ще мачка небостъргачи,
ще прекатурва куполи.

Ще бляскат дъждовни капки
стохилядно дестилирани,
ще падат ли, падат, падат,
по бузите, по витрините.

А ти ще ме гледаш тихо
от здрачната маса в ъгъла.
Полека ще ме обикваш,
докато край теб разсъмвам.

Полека ще ме отвличаш
от тежката течност в чашите.
Ще я превръщаш на вино,
преди да се пръсне с трясък.

И ще обсъждаме нежно
електричеството на бурите,
докато вън, мокър и дремещ,
златистият ден ще се буди.

3 коментара:

  1. Силна емоция и впечатляваща визия. Стихия, която търси споделеност... Написано е в бъдеще време, но пожелавам да се случва постоянно.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Бъдещето, уви, е времето, в което е невъзможно нещо наистина да се случи.
      Само може да се каже в стих. ')
      Да се преживее мислено.
      Но и това е нещо.

      Изтриване
  2. Колко си права за бъдещето! Също както в онази песен ->>

    Just know that what we have in time will travel,
    You see Things like this, they never quite unravel.
    They weave into our dreams...

    Мисля си, че когато споделяш нещо с някого, и той го възприема като напълно реално и възможно, това също е вид случване :)

    ОтговорИзтриване

Търсене в този блог

Архив на блога