сряда, 23 декември 2015 г.

Хелиада

Там, дето е погинал Фаетон,
в едно селце на хвърлей от звездите,
долита всяка вечер огнен кон,
разпенен и с разбита колесница.

Поспира край смълчаната вода,
и рие пръст, и златен прах се вдига.
Извръща се, зад вихър от листа,
тополата, в снага на самодива.

Сам залезът, с наметка от слънца,
увива нежно голото й тяло.
И раните, кървящи кехлибар,
под медните му пръсти се затварят.

А после на мегдана еква вик,
и слънчев вятър къщите помита,
чардаци скръцват тропотно, дори
в прахта изсъсква въглен от копито.

Ръждиво над селцето пада дъжд.
Небето със земята се събира.
Комините, стрехите изведнъж
припламват, за последно, и умират.

"Магьосница!", подтичват куп деца,
стариците запридат тъжно здрача,
мъжете, със нетрепващи сърца,
сумраците начупват на погачи ...

*
На кремав кон, зад старата чешма -
последна спирка там, преди Атласа,
прехвърлила през гривата юзда,
тополата си спомня; и заплаква.

петък, 20 ноември 2015 г.

Докато се разсъмвам

И облаците ще плачат.
Сърдито ще се усукват.
Ще потъмнят клепачи,
със тътен ще се пропукат.

Ще плъзне полупрозрачна
зора от размити улици,
ще мачка небостъргачи,
ще прекатурва куполи.

Ще бляскат дъждовни капки
стохилядно дестилирани,
ще падат ли, падат, падат,
по бузите, по витрините.

А ти ще ме гледаш тихо
от здрачната маса в ъгъла.
Полека ще ме обикваш,
докато край теб разсъмвам.

Полека ще ме отвличаш
от тежката течност в чашите.
Ще я превръщаш на вино,
преди да се пръсне с трясък.

И ще обсъждаме нежно
електричеството на бурите,
докато вън, мокър и дремещ,
златистият ден ще се буди.

четвъртък, 29 октомври 2015 г.

Полудели треви

Аз сънувах най-страшния сън, най-красивия...
Полудели треви тихо срязваха стъбълцата си.
Остра жълта луна със свистене косеше звездите
и отсечени падаха; падаха с тънички викове.

И сънувах сърцето си в вехто ковчеже, зарито
тъй дълбоко под влажния ронещ се свят на лехите.
Там, където снегът изличава и само земята
още помни сълзите от моите чувства изтрити.

И сънувах, че там зад смразения път има смисъл.
Светъл поглед, любяща ръка, топлина и утеха.
Спряла в нищото вечност. Звезди, сред които те има...
Но не мога да мина. Запират ме старите дрехи,

ширината на мислите, лудият ръст на мечтите.
И среднощният крясък, когато, без ум и без име,
драскам смачкани знаци по тъмната плът на стените,
и не мога при тебе ... не мога при теб да премина.

четвъртък, 22 октомври 2015 г.

Зима

И...
непотърсено след мрачен ден дете -
се сви сърцето ми
на сивкавия пристан.
Рибарите покриваха мечтите си
с брезент
под кръпките на мрежите си...
Тихо
очаквах да ме срещнеш тази утрин.
Със поглед морскосин и топло слънце
в къдриците ти пламнало.
И прашен,
и уморен
бездомен,
гладен,
дрипав,

да паднеш във ръцете ми,
да паднеш...,
да прихнем като скитници,
такива
красиви, пакостливи,
безпризорни,

но вместо теб се втурна бурен вятър
със дъх на заскрежени водорасли,
олющена боя,
дъски прогнили...,
и вкус на изветряло тъмно
вино.

И вместо теб, в нозете ми,
предсрочно,
- изхвърлена на сушата медуза -
се блъсна полужива
зима...
Зимата.

петък, 16 октомври 2015 г.

Moïra

Le ciel azur, profond et sirupeux,
s’égoutte longuement dans les calices floraux,
et dans les flaques bordées de feux liquides,
et dans les coques brunes des noix,

et dans les seaux pleurant dans le jardin
des larmes tellement pareilles à la rosée,
au suc des grappes, avides de soleil,
où s’accumule le sucre du raisin...

C’est là, dans un souvenir de tous caché
que, le matin, la cour ensoleillée,
aux palissades fleuries couleur de l’ambre,
recèle, maligne, une maison de fée.

Assise tout près d’une petite cruche en grès,
Elle se tient, paisible, en tissant
le fil fragile de tous mes rêves dorés,
une maille – passé, et une pour le présent.

Et elle m’appelle, pareille à une enfant
aux yeux anciens, du tout début du monde,
Son doux profil se perd dans le silence.
Et je la suis, je veux qu’elle me réponde...

Je lui demande alors “Mais où est-il?”
“Maisquiestoù?” - me dit-elle en echo,
puis s’esclaffe, prise d’une gaité docile,
en me servant du thé; et je m’endors...


вторник, 13 октомври 2015 г.

Délire


Appelle-moi, lorsque le fruit des fraises
mûrit dans le Jardin aux hurlements
et quand, dans la pénombre des falaises,
des fleurs transpercent les sables d’or mouvants.

Et lorsque l’espoir s’enflamme de rage,
appelle-moi. Mais pour que je t’entende,
ne va pas près de ces moulins à vent,
qui broient les mots et mâchent les images.

Et quand les pierres auront parlé aux gens,
enferme une lettre en bouteille.
Epargne-moi les babillages galants
de fleurs, de valses, et de futiles merveilles.

Mais si tu rêves, lucide et éveillé,
que mon perron est envahi de haine,
et des moustiques s’empêtrent, enivrés,
dans les dentelles très fines de ma peine,

aie pitié, et dans un jour toride,
emprunte ce souvenir à peine rappelé,
prends un rien et viens me faire visite...
N’hésite pas; les murs sont écroulés.

Prends ce breuvage, éteins toute ma ferveur -
les yeux me brûlent comme deux déserts arides.
Et fais tomber la nuit, ou au moins le store.
Puis sauve-moi... Arrache-moi au Vide.

понеделник, 27 юли 2015 г.

Vert

Il s’alourdit, d’un coup il s’alourdit,
l’été précoce, sauvage et enragé.
Et dans les roches une herbe folle naquit,
des fleurs surgirent aux angles fissurés.

Au bord des dalles craquelées de l’eau jaillit.
Un pâle soleil germa au bout du seuil.
Et par la porte d’entrée en bois pourri,
des tiges percèrent, dans un excès de feuilles.

Et un silence pesa au-dessus du sol.
Les bruits luttèrent. Mais le silence resta.
Longtemps je l’entendais tuer les sons...
(Du toit glissèrent partout de lourdes lianes.)

Il s’alourdit, d’un coup, et me blessa.
Là, sur mes lèvres, tous les mots flétrirent.
Et sur mes cils éclot une fleur malade,
tordue, vivace, rebelle, tellement avide.

Au coin de l’oeil grandit une plante bleue,
ses pousses strièrent les gouffres de mon être.
Quand elle troua l’écorce de mon coeur,
le monde autour se mit à disparaître...

петък, 3 юли 2015 г.

Счупено


Има нещо счупено в живота
- стара люлка с цветове изтрити,
празна гара с пейка на перона,
до която свършват всички линии...

Вехта книга с жилки потъмнели,
жълти листи, избледнели ноти.
Мръсни плочи, срутени тунели,
под които се процежда грохот,

тесни коловози; тъжни релси.
В ниското им скачат сиви хора.
Влакове отникъде..., траверси
вече изтънели от умора.

Има нещо счупено... Нагоре
всичко е покрито с ситна пепел.
Даже да си феникс по природа,
ще засипе с тонове крилете ти.

Има нещо. Счупено... Защото
скачаш и привидно имаш избор.
Но дали наистина е твоят,
или ти самият си измислен ...?

петък, 1 май 2015 г.

паяжини

Залитам между жълтото и златното.
(Монахът в мен издъхна от безверие.)
От дългото им взиране във бялото,
очите ми сега са чисто бели.

Какво остава след скръбта на живо...
Усещане, че е излишно тялото?
В лицето ми дъждецът сив убива
копнежа тих по рамо на приятел.

И в тази тъй до болка празна утрин
(Боецът в мен ръмжи от отегчение...)
умират остарелите минути
по скъсаната линия на времето.

Загубват смисъл важните проблеми.
(Какво е важно в бездната космична?)
И още недорасъл до смирение,
подлецът в мен се мъчи да обича,

страхливецът се учи да говори
с беззвучните сълзи на глухонемия,
със отговори, скрити зад въпросите.
С криптираните думи на поемите.

А после спи във дрешника с оръжия,
сред трупове и хладни отпечатъци.
Където - непривикнало да лъже -
сърцето му угасва без остатък.

събота, 7 март 2015 г.

Делириум

Повикай ме веднага щом презреят
малините в градината от крясъци,
когато във сумрака край алеите
цветя се вдигнат от подвижни пясъци.

Надеждата когато с бяс поникне
звънни ми, викай силно да те чуя,
пред вятърните мелници не спирай -
въртят се бързо, хищно мачкат думите.

Когато проговорят нежно камъни,
писмо прати ми в някоя бутилка.
Но моля те, спести онез баналности...-
целувки, валс и люлка под звездите.

А случи ли се да сънуваш буден
как стълбите ми плувнали са в бурени
и как танцуват луди пеперуди
по фините дантели на заблудите,

над мен смили се, жертвай някой делник,
вземи назаем онзи хилав спомен,
увий във вестник нещо непотребно,
и смело влез - стените са съборени.

Налей ми нещо против тая треска -
очите ми са прашни Атаками,
нощта спусни или поне завесите,
а после - ме спаси от лудостта ми...

събота, 28 февруари 2015 г.

Национални фантастични награди!

От ЧБ:

Приятели (:

Ако милеете за фантастичното; или искате да насочите Човешката библиотека във важния избор, който я очаква през 2015-а; или просто да се изумите колко жива и разнолика е българската фантастика – гласувайте до 3 март в новите Национални фантастични награди:

http://choveshkata.net/blog/?p=5359

Тези над 260 номинации в 24 категории са плод от съвместните ни усилия: 4 месеца съвместна подготовка от над 15 фантастични общности... и вашите собствени предложения. Изключително се зарадвахме да видим толкова активен (и информиран) отзвук. Сега нека доведем вълшебството до край. :)

Поканете и всички ваши приятели, които обичат фантастиката.
Споделената обич е двойна обич.

петък, 13 февруари 2015 г.

В подготовка на новото издание на "Посленият еднорог"

От блога на ЧБ: 

Приятели (:
 
Продължаваме да подготвяме новото издание на „Последният еднорог“ – с още по-сресан текст, още повече илюстрации и, за първи път, електронен вариант.
Целта ни е да се продадат поне 700 бройки – електронни или хартиени. Как да помогнете?
  1. Предварителни поръчки: до 22 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.
    Засега не ни пращайте парички; ориентировъчно, електронното издание ще струва 3 лв., а цената на хартиеното ще зависи от тиража му, но ще гледаме да го вместим в 9 лв. Също като при „Песента на ханджията“, хартиено издание ще правим само ако се съберат поне 300 заявки (от които поне 100 – платени в аванс… но не сега; ние ще ви потърсим, като наближим заветните 300).
  2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
  3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?
Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.
И чакаме новите еднорози преди края на февруари. :)


Повече:
В Блога на Човешката библиотека
В Goodreads

събота, 7 февруари 2015 г.

Преди утрото

Скалите ти раздираха нозете.
Гранитна твърд и лед. И няма свършване.
Денят ти обещаваше небе,
нощта дойде и нещо в теб прекърши.

Вихрушката се вкопчи във ръцете ти
и злобно ти зашепна да се пуснеш.
Секунди слабост - долу чакат бездни.
Духът ти те предаде преди утрото.

Духът ти забълнува светли изгреви,
на морски брегове, в прегръдка тиха.
Не чакай да те хване принц от приказка.
Героите отдавна си отидоха.

Дори по-лошо: те не са пристигали.
Миражите навсякъде са същите...
И болката единственo е истинска.
Докато чувстваш - не отпускай пръсти.

неделя, 4 януари 2015 г.

Infinity

Ще се родят децата ни, любими,
през някоя прекрасна топла есен.
Небето ще е необятно синьо,
земята ще е още въззелена.

Край тях ще се разнася песен птича
зад нежните завеси от коприна.
А вън ще бъде въздухът различен,
като в картина...; не, като на кино.

Ще вдига вятър златни малки вихри,
красиви, като топлото в очите ти.
И тихичко ще ми прошепнеш името,
незнайно име, още неизричано.

Навън ще е разкошна топла есен.
А в дланите ти кротко ще примигват
децата ни; деца от друго време.
И толкова да видя само, стига ми.

Търсене в този блог

Архив на блога