вторник, 17 септември 2013 г.

Неовладяно (rmk)

Този дом с разкривени стени,
с подменени ъгли, с натежали греди,
с прегорели прозорци...
Този дом няма как да е моят.
Нито кривият зрак от лъчи, нито черните клони
от огън,
нито свитата в гърч светлина.

Няма как тази есенна болка,
няма как (няма как)
да е моята ...

Този двор разграден, с умъртвени листа,
с подивели лехи, с разпилени следи,
с прекатурени спомени...
няма как да е моят.
През нощта сляпа вещица тук е превърнала всичко във кал......

И дърветата,
сведени в края, тревожно превити,
съборени,
със пресъхващи сокове, раждали само ръждива печал...
и дърветата,
моя небрежна съдба,
моя липса на обич,
и дърветата там
не приличат
(по нищо съвсем),
не приличат
(повярвай)
на моите.

Пожали тази къща отмираща, с мирис на кестен и орехи,
тази скърцаща зад таласъмени стъпки безплътна врата,
от духа пакостлив на неживото лято отворена -
пожали ги и тях, пожали,
но не викай сега,
че са мои.

Този свят с подкъсени жестоко крила,
с вкоравено небе,
с изсушени слънца
и със ялови корени
не е моят...

Не съм аз този образ от бяла тъга
и безизразен поглед
(о, моля те)
няма как да твърдиш
(тази стенеща есен сред лятото)
няма как да твърдиш,
че са моите,

ти върви си
и тук остави,
остави ми единствено, в спомени,
тази сбита на края на стих,
и нестихваща,
(нежна)
отдавна открадната,
(глупаво влюбена)
собствена,
(Моята!)
пролет.

Всичко друго ненужно вземи.
И което случайно остане при теб
неотворено,
по-добре
го раздай
на бездомните.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога