понеделник, 8 април 2013 г.

Из "Песента на ханджията"

Стаята е много студена. Магията няма мирис, както смятат някои, но оставя след себе си хлад, за който моят смеещ се стар приятел тъй често казваше, че е дъхът на другата страна, онова място, откъдето ни посещава магията – „като съседска котка, която мамим през оградата с късчета пиле да ни гони мишките”. Имаше готварски триножник и гърнето му, прекатурено върху сламена рогозка; тъмносин копринен гоблен, висящ за единия си ъгъл на далечната стена; имаше няколко реторти, дълга маса, висок дървен стол; една-единствена чаша за вино, счупена; и няколко шарки, нарисувани с тебешир и въглен на пода, които нито Лал, нито аз разчитахме. Върху тях бе стъпвано и бяха много зацапани.
Лукаса стоеше в средата на драсканица в черно и червено, която приличаше единствено на бебешка игра с цветни мастила. Когато ни погледна, лицето й бе ужасяващо: лице на гадателка, полазено от яростно пророчество, гърчещо се като вода под нечовешки ритми и заповеди. Тя ни кресна, бледата ни спътница, която никога не повишаваше тон, дори когато ме предизвикваше директно:
- Нищо ли не виждате, нищо ли не усещате? Било е тук – било е тук!
Мога да се закълна,  че каменната стая подскочи, когато тя извика, както хубавата лютня въздъхва и помръдва в ръцете ти, щом някой проговори наблизо.
- Лукаса – нежно рече Лал. – Истина е, не виждаме. Какво е станало в тази стая, Лукаса?
        Единствено от тщеславие, искам тук да защитя за миг собственото си зрение, а също и това на Лал. Нито тя, нито аз щяхме да стоим живи на прага на онази студена стаичка, ако бяхме разчели атмосферата и скорошната история на някои други стаи толкова зле, колкото на тази. Или някоя магическа утайка бе притъпила възприятията ни, когато първо дойдохме тук без Лукаса; или, както предпочитам да вярвам, нейното присъствие призова на масата сухото червеникаво-кафяво петънце, измъкна от прикритието им следите от нокти на пода и накара копринения гоблен да разкрие таен десен в зелено и златно, който показваше мъж с драконови крила, вкопчен в битка с нещо като проблясваща сянка. Каквото и да бе смъкнало гоблена почти на пода, бе разпорило груб разрез почти от горе до долу и избродираната кръв на бойците сякаш се канеше да се излее в ръцете ни, както стояхме нямо пред него. Изрекох кратък благослов, за собствено успокоение, не възнамерявах другите да го чуят, а Лал промълви нещо, навярно "амин", но на никой от познатите ми езици.
Пророческата ярост на Лукаса сякаш поотслабна, когато отново проговори – „Тук и тук”, звучеше повече като дете, раздразнено от мудността и глупостта на възрастните.
- Тук стоял вашият приятел, а тук стоял неговият приятел – а тук – небрежно кимна към близък ъгъл, – тук е мястото, откъдето дошли Другите. - Всичко беше така очевидно за нея.
В онзи ъгъл, който е камък, плочи и хоросан като останалите, няма въздух, само студ. Ако кулата днес я няма, което е повече от възможно, то онзи ъгъл е още там. С Лал се спогледахме и знам, че мислехме едно и също: „Това не е ъгъл, нито стена – това е врата, отворена врата”. Зад нас Лукаса рече нетърпеливо:
- Там, където стоите – вижте, вижте! – И побърза да дойде при нас, сочейки към толкова свирепа празнота, че трябваше да се боря с импулса да сграбча ръката й, преди онази древна, смъртоносна пустота да я отхапе. Вместо това се обърнах и й проговорих колкото успокоително можех.
- Какъв друг, Лукаса? Как е изглеждал той?
Тя наистина тропна с крак.
- Не той – Другите, Другите! Двамата мъже се били, били толкова ядосани, и после дошли Другите. – Тя се взираше ту в мен, ту в Лал, като едва сега започваше да се чуди: дете, за първи път открило страх по лицата на възрастните. Прошепна:
- Вие не. Вие не.
- Нищо не идва неканено от този вид мрак – казах аз на Лал над главата на Лукаса. – Трябва да има зов.
Лал кимна.
- Кой призовал… Другите? – попитах момичето. – Кой мъж е бил?
Но тя хвана ръката на Лал и отбягна погледа ми.
Повторих въпроса, Лал също – без резултат, въпреки всичкото й галене и придумване. Накрая махна с ръка „оставѝ” и се обърна към Лукаса:
- Казваш, че мъжете се били. Защо са се били и как? Кой от тях победил?
Лукаса запази мълчание, а на мен ми се прииска лисугерът да бе с нас. Тя непрестанно му мърмори; досега той със сигурност я познава много повече от нас. И тъй ще бъде – поне него познавам толкова добре.
- Магия – каза Лал. – Били са се с магия.
Лукаса се дръпна от нея, не толкова умишлено, колкото защото трепереше тъй силно. Гласът на Лал стана по-остър.
- Лукаса, един от двамата е бил мъжът, когото търсим от толкова дълго, старецът, който пееше над зеленчуковата си градина. Ако не беше той… - Тя ми хвърли бърз поглед, поколеба се, после обърна Лукаса отново с лице към себе си, притискайки и двете ръце на момичето между своите. Продължи, нежно и внимателно:
- Никой освен теб не може да ни помогне да го намерим, а ти щеше да си мъртва на дъното на реката, ако не беше той. Какво ще стане от този момент нататък е твой избор. – Думите изчаткаха като копита върху студените камъни.
Освен ако не си опитен магьосник (и понякога дори тогава), не е добре да прекарваш повече от нужното време между тъй напластени с магия стени. Това предизвиква миражи в теб, в сърцето ти – не знам по-добър начин да го обясня. В онзи момент ми се стори – не, така беше – сякаш Лал държи цялата Лукаса в двете си събрани длани като вода, и че ако тя прелее над тях или се изплъзне през пръстите на Лал, ще се разплиска из всеки тъмен ъгъл завинаги. Но не стана така. Тя сведе глава и после пак я вдигна, и погледна твърдо в лицата ни с онези нейни вглъбени назад очи. Няма да кажа, че отново беше Лукаса, защото вече разбирах по-добре. Която и да беше наистина, не беше онази, като която се бе родила.
- Той се бил толкова смело – каза към никого на този свят. – Бил толкова умен. Неговият приятел също бил умен, но твърде уверен в себе си, а и уплашен. Те стояли тук, лице в лице, и превърнали тази стая в корема на слънцето, в дъното на океана, в замръзналата уста на демон. Тези стени врели наоколо им, въздухът се трошал на ножове, толкова много малки, малки ножчета – за дишане имало само ножчета. И нямало никакъв звук, хиляда години нямало и звук, защото целият въздух се бил превърнал в ножчета. И старият се изтощил и натъжил, и казал „Аршадин, Аршадин”. – Дори с онзи ясен, тих глас викът ме накара да затворя очи.
Лукаса продължи.
- Но неговият приятел не му обръщал внимание, а само го притискал по-плътно с нощ и пламък, и с видения, които го карали да чувства как душата му гние и се отделя и отравяли бледите неща, които я поглъщали, докато той продължавал да гледа. И тогава старият станал ужасен от страх и мъка, и самота, и ударил обратно с такъв жесток гръм, че приятелят му загубил властта си над него в онзи миг, и бил по-уплашен, и повикал Другите за помощ. Всичко е тук, в камъните, изписано навсякъде.
Погледнах следите от нокти, чакайки Лал да зададе въпроса, който следваше. Но тя не каза нищо и когато видях лицето й, видях надеждата, че ще заговоря аз. Видях и че тя беше ужасно изтощена. За Лал е много важно да изглежда неуморима и никога преди не беше ме оставяла да видя легендата за това толкова изтъняла. Тя не може да е чак толкова по-стара от мен; и все пак бях още дете, когато чух първата си приказка за Лал-Сама. Чудя се, кога ли за последно е молила някого за услуга?
- Предната вечер ти ни говори за смърт – рекох аз. – Кой е умрял тук, старецът или онзи, когото наричаш негов приятел?
Лукаса се взря в мен, клатейки глава едва-едва, като че ли слепотата ми най-накрая бе изтощила целия й запас от неверие, гняв и жал, оставяйки й само някаква няма търпимост. Човекът, когото търсехме, често ме е поглеждал така.
- О, приятелят умрял – каза тя небрежно и уморено. – Но се вдигнал отново.
Ахнах аз, признавам си – Лал не издаде звук, но се подпря на масата само за миг.
- Приятелят – каза Лукаса - призовал Другите да му помогнат, а те го убили, но той не умрял. Старецът... старецът избягал. Приятелят му го подгонил. Не знам накъде.
Тя седна съвсем отведнъж и сложи глава на коленете си, и заспа.


*

Из "Песента на ханджията", предстоящо издание на Човешката библиотека.

Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2013
Редактираха: Калин М. Ненов, Невена Стоянова, 2013

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога