понеделник, 8 април 2013 г.

Из "Песента на ханджията"

Стаята е много студена. Магията няма мирис, както смятат някои, но оставя след себе си хлад, за който моят смеещ се стар приятел тъй често казваше, че е дъхът на другата страна, онова място, откъдето ни посещава магията – „като съседска котка, която мамим през оградата с късчета пиле да ни гони мишките”. Имаше готварски триножник и гърнето му, прекатурено върху сламена рогозка; тъмносин копринен гоблен, висящ за единия си ъгъл на далечната стена; имаше няколко реторти, дълга маса, висок дървен стол; една-единствена чаша за вино, счупена; и няколко шарки, нарисувани с тебешир и въглен на пода, които нито Лал, нито аз разчитахме. Върху тях бе стъпвано и бяха много зацапани.
Лукаса стоеше в средата на драсканица в черно и червено, която приличаше единствено на бебешка игра с цветни мастила. Когато ни погледна, лицето й бе ужасяващо: лице на гадателка, полазено от яростно пророчество, гърчещо се като вода под нечовешки ритми и заповеди. Тя ни кресна, бледата ни спътница, която никога не повишаваше тон, дори когато ме предизвикваше директно:
- Нищо ли не виждате, нищо ли не усещате? Било е тук – било е тук!
Мога да се закълна,  че каменната стая подскочи, когато тя извика, както хубавата лютня въздъхва и помръдва в ръцете ти, щом някой проговори наблизо.
- Лукаса – нежно рече Лал. – Истина е, не виждаме. Какво е станало в тази стая, Лукаса?
        Единствено от тщеславие, искам тук да защитя за миг собственото си зрение, а също и това на Лал. Нито тя, нито аз щяхме да стоим живи на прага на онази студена стаичка, ако бяхме разчели атмосферата и скорошната история на някои други стаи толкова зле, колкото на тази. Или някоя магическа утайка бе притъпила възприятията ни, когато първо дойдохме тук без Лукаса; или, както предпочитам да вярвам, нейното присъствие призова на масата сухото червеникаво-кафяво петънце, измъкна от прикритието им следите от нокти на пода и накара копринения гоблен да разкрие таен десен в зелено и златно, който показваше мъж с драконови крила, вкопчен в битка с нещо като проблясваща сянка. Каквото и да бе смъкнало гоблена почти на пода, бе разпорило груб разрез почти от горе до долу и избродираната кръв на бойците сякаш се канеше да се излее в ръцете ни, както стояхме нямо пред него. Изрекох кратък благослов, за собствено успокоение, не възнамерявах другите да го чуят, а Лал промълви нещо, навярно "амин", но на никой от познатите ми езици.
Пророческата ярост на Лукаса сякаш поотслабна, когато отново проговори – „Тук и тук”, звучеше повече като дете, раздразнено от мудността и глупостта на възрастните.
- Тук стоял вашият приятел, а тук стоял неговият приятел – а тук – небрежно кимна към близък ъгъл, – тук е мястото, откъдето дошли Другите. - Всичко беше така очевидно за нея.
В онзи ъгъл, който е камък, плочи и хоросан като останалите, няма въздух, само студ. Ако кулата днес я няма, което е повече от възможно, то онзи ъгъл е още там. С Лал се спогледахме и знам, че мислехме едно и също: „Това не е ъгъл, нито стена – това е врата, отворена врата”. Зад нас Лукаса рече нетърпеливо:
- Там, където стоите – вижте, вижте! – И побърза да дойде при нас, сочейки към толкова свирепа празнота, че трябваше да се боря с импулса да сграбча ръката й, преди онази древна, смъртоносна пустота да я отхапе. Вместо това се обърнах и й проговорих колкото успокоително можех.
- Какъв друг, Лукаса? Как е изглеждал той?
Тя наистина тропна с крак.
- Не той – Другите, Другите! Двамата мъже се били, били толкова ядосани, и после дошли Другите. – Тя се взираше ту в мен, ту в Лал, като едва сега започваше да се чуди: дете, за първи път открило страх по лицата на възрастните. Прошепна:
- Вие не. Вие не.
- Нищо не идва неканено от този вид мрак – казах аз на Лал над главата на Лукаса. – Трябва да има зов.
Лал кимна.
- Кой призовал… Другите? – попитах момичето. – Кой мъж е бил?
Но тя хвана ръката на Лал и отбягна погледа ми.
Повторих въпроса, Лал също – без резултат, въпреки всичкото й галене и придумване. Накрая махна с ръка „оставѝ” и се обърна към Лукаса:
- Казваш, че мъжете се били. Защо са се били и как? Кой от тях победил?
Лукаса запази мълчание, а на мен ми се прииска лисугерът да бе с нас. Тя непрестанно му мърмори; досега той със сигурност я познава много повече от нас. И тъй ще бъде – поне него познавам толкова добре.
- Магия – каза Лал. – Били са се с магия.
Лукаса се дръпна от нея, не толкова умишлено, колкото защото трепереше тъй силно. Гласът на Лал стана по-остър.
- Лукаса, един от двамата е бил мъжът, когото търсим от толкова дълго, старецът, който пееше над зеленчуковата си градина. Ако не беше той… - Тя ми хвърли бърз поглед, поколеба се, после обърна Лукаса отново с лице към себе си, притискайки и двете ръце на момичето между своите. Продължи, нежно и внимателно:
- Никой освен теб не може да ни помогне да го намерим, а ти щеше да си мъртва на дъното на реката, ако не беше той. Какво ще стане от този момент нататък е твой избор. – Думите изчаткаха като копита върху студените камъни.
Освен ако не си опитен магьосник (и понякога дори тогава), не е добре да прекарваш повече от нужното време между тъй напластени с магия стени. Това предизвиква миражи в теб, в сърцето ти – не знам по-добър начин да го обясня. В онзи момент ми се стори – не, така беше – сякаш Лал държи цялата Лукаса в двете си събрани длани като вода, и че ако тя прелее над тях или се изплъзне през пръстите на Лал, ще се разплиска из всеки тъмен ъгъл завинаги. Но не стана така. Тя сведе глава и после пак я вдигна, и погледна твърдо в лицата ни с онези нейни вглъбени назад очи. Няма да кажа, че отново беше Лукаса, защото вече разбирах по-добре. Която и да беше наистина, не беше онази, като която се бе родила.
- Той се бил толкова смело – каза към никого на този свят. – Бил толкова умен. Неговият приятел също бил умен, но твърде уверен в себе си, а и уплашен. Те стояли тук, лице в лице, и превърнали тази стая в корема на слънцето, в дъното на океана, в замръзналата уста на демон. Тези стени врели наоколо им, въздухът се трошал на ножове, толкова много малки, малки ножчета – за дишане имало само ножчета. И нямало никакъв звук, хиляда години нямало и звук, защото целият въздух се бил превърнал в ножчета. И старият се изтощил и натъжил, и казал „Аршадин, Аршадин”. – Дори с онзи ясен, тих глас викът ме накара да затворя очи.
Лукаса продължи.
- Но неговият приятел не му обръщал внимание, а само го притискал по-плътно с нощ и пламък, и с видения, които го карали да чувства как душата му гние и се отделя и отравяли бледите неща, които я поглъщали, докато той продължавал да гледа. И тогава старият станал ужасен от страх и мъка, и самота, и ударил обратно с такъв жесток гръм, че приятелят му загубил властта си над него в онзи миг, и бил по-уплашен, и повикал Другите за помощ. Всичко е тук, в камъните, изписано навсякъде.
Погледнах следите от нокти, чакайки Лал да зададе въпроса, който следваше. Но тя не каза нищо и когато видях лицето й, видях надеждата, че ще заговоря аз. Видях и че тя беше ужасно изтощена. За Лал е много важно да изглежда неуморима и никога преди не беше ме оставяла да видя легендата за това толкова изтъняла. Тя не може да е чак толкова по-стара от мен; и все пак бях още дете, когато чух първата си приказка за Лал-Сама. Чудя се, кога ли за последно е молила някого за услуга?
- Предната вечер ти ни говори за смърт – рекох аз. – Кой е умрял тук, старецът или онзи, когото наричаш негов приятел?
Лукаса се взря в мен, клатейки глава едва-едва, като че ли слепотата ми най-накрая бе изтощила целия й запас от неверие, гняв и жал, оставяйки й само някаква няма търпимост. Човекът, когото търсехме, често ме е поглеждал така.
- О, приятелят умрял – каза тя небрежно и уморено. – Но се вдигнал отново.
Ахнах аз, признавам си – Лал не издаде звук, но се подпря на масата само за миг.
- Приятелят – каза Лукаса - призовал Другите да му помогнат, а те го убили, но той не умрял. Старецът... старецът избягал. Приятелят му го подгонил. Не знам накъде.
Тя седна съвсем отведнъж и сложи глава на коленете си, и заспа.


*

Из "Песента на ханджията", предстоящо издание на Човешката библиотека.

Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2013
Редактираха: Калин М. Ненов, Невена Стоянова, 2013

 

събота, 6 април 2013 г.

Moment of Happiness (Ambrose Hsu)



[English Translation]

When autumn comes around again
You ask me to keep smiling and living
Though the time together have been tough
Meeting you is more than enough

Refrain
Who may know that one person one day
May still stay in your heart and not go away
Time is cruel to pass by, for I can’t forget you
With this fate, I’m satisfied
To share your happiness too

Chorus
Cause of you I will unlock the past to set love free and make it last
Times we cried and struggled with heartaches that won’t go
So when that day come and you’re no longer here
The pain still persists
But I will keep believing in eternal bliss

Cause of you I will unlock the past to set love free and make it last
Each second I won’t regret the short time we get
Past and future, repeat once more
Are these tears the same as before?
Thanks for all the moment of happiness you shared
With me…

Търсене в този блог

Архив на блога