неделя, 31 март 2013 г.

Където небето среща земята


Колко пъти се сещаме, омотани в сивото на забързания си живот, колко пъти се сещаме за дъгата...?

Колко пъти забравяме, а после твърде дълго, твърде бавно си припомняме ... щрих по щрих, нюанс по нюанс, оттенък по оттенък, че има/ме и други цветове, че сме нещо повече, че там навън, а и вътре в нас, нещо тихо ни зове да захвърлим всичките си вкоравени обвивки, всичките си покрити с паяжини кошмари (о, и претоварения си от задачи календар), и да хукнем по окъпаната в слънце и дъжд пътека, в чийто далечен край дъгата свързва небето със земята.

Ето този малък, нестроен словесен водопад извика у мен "Тринайсетте цвята на дъгата", докато се чудех как бих могла въобще някога, по някакъв начин, да успея да представя тази книга.

Разказите от тази българска антология са - всеки за себе си - малко припомняне за истинската ни същност, за заключеното, топло, човешко цветно някъде дълбоко в нас, което, затиснато от безцветието, напира да избухне и да окъпе всичко наоколо в пъстри краски и звънък смях. И ако има нещо, което може да спаси света - това е то.

Цветното в нас е немирното дете, което сме били; онова, което търси мир и любов, и път през звездите - то все се пресяга навън и напред, към тежката врата, зад която трепти океанът на дъгата, притеглящ го към себе си като малка цветна прашинка.
Но не за да го удави, не; а за да го прегърне.

Трябва само мъничко смелост да сложиш ръка на бравата, и да се сетиш къде е захвърлен ключът. После...



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога