сряда, 4 декември 2013 г.

Тринадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“

На 4 декември 2013 г., точно седем години след появата на „Последният еднорог“ на български език, излиза тринадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“ : антологията „За спасяването на света“.

„За спасяването на света“ събира 48 разказа, новели и повести от 41 български автори и пет десетилетия. Тези близо 400 хиляди думи я правят най-мащабната антология в българската литература.

Мащабни са и темите на самите текстове – всеки от тях е подбран заради силата си да ни размисли, развълнува, навярно даже промени. „Спасяване“ и „свят“ се появяват буквално и метафорично, сериозно и с намигване.

В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.

„За спасяването на света“ е съвместно издание на фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и списание „Тера фантастика“. Антологията излиза в електронен и хартиен вариант. Електронният вариант се разпространява свободно на принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, съставители, редактори, коректори, художници и оформители.

За повече:
http://choveshkata.net/blog/?page_id=4075
poslednorog -в- gmail-точка-com

вторник, 12 ноември 2013 г.

Шума

Въздъхвам и прошумоляват тихо
листата на изстиващата есен;
по слънцето из тях пробягва кикот,
и горе на дървото се провесва.

Просторът от очите ми изтича
по сричките на остаряла книга,
която се чете сама самичка,
и с сухи пръсти бавно се прелиства.

Кошмарите в косите ми утихват,
но после във дъха ми се оплитат.
Засядат в дробовете ми, забиват се,
отвътре блъскат, а отвън залитам.

И плочите в алеята ме спъват.
По рамките им никнат сухи листи.
Докато в тях увяхвам и потъвам,
паважът само кротко се усмихва.

четвъртък, 26 септември 2013 г.

Антологията "За спасяването на света"

До 20 октомври 2013 г. Човешката библиотека копнее за корица на предстоящата антология „За спасяването на света“. Конкурсът е отворен към всички български художници. Пълните му условия ще откриете тук:

http://choveshkata.net/blog/?p=3903

„За спасяването на света“ е втората антология с българска фантастична проза в поредица „Човешката библиотека“. Антологията включва 48 текста с над 1000 страници обем; разгледайте съдържанието ѝ. По-ценното ѝ според нас обаче е, че всеки от текстовете е за важна тема: такава, която наистина вълнува автора, а оттам има и по-голяма вероятност да развълнува нас, четящите.

(„Свят“ и „спасяване“ ги разбирайте по най-широките и невъобразими начини.;)

„За спасяването на света“ ще излезе и в електронна, и в хартиена версия. Като останалите издания на Човешката библиотека, електронната версия няма DRM защити и се разпространява на принципа „читателят плаща ако и колкото пожелае“. Всички приходи от антологията се разпределят между творческите участници: автори, съставители, редактори, коректори, художници и оформители. Мисия на Човешката библиотека от самото ѝ начало е да създава достойни условия за всички творци, български и чужди. Един от начините е такъв: когато вашите пари стигат директно при творците.

За да достигнем до повече читатели, имаме нужда от помощта ви:

1. С предварителни поръчки - особено ако искате хартиена бройка от антологията. Хартиеният ѝ тираж ще зависи изцяло от поръчките, които получим до март/април.

2. С разгласа – сред вашите четящи приятели.

3. С каквото друго се присетите. Изданията и деянията на Човешката библиотека са обнощностни – те имат шанс (и смисъл) да се сбъдват само когато ги подкрепят читателите като общност.:)

вторник, 17 септември 2013 г.

Неовладяно (rmk)

Този дом с разкривени стени,
с подменени ъгли, с натежали греди,
с прегорели прозорци...
Този дом няма как да е моят.
Нито кривият зрак от лъчи, нито черните клони
от огън,
нито свитата в гърч светлина.

Няма как тази есенна болка,
няма как (няма как)
да е моята ...

Този двор разграден, с умъртвени листа,
с подивели лехи, с разпилени следи,
с прекатурени спомени...
няма как да е моят.
През нощта сляпа вещица тук е превърнала всичко във кал......

Когато юнаците са злодеите и обратното; а всичко е любов :)

"Колко време е минало - не знам. Не знам дали още не минава, защото не мисля, че в момента се движа през някаква реалност. Не усещам Зандрия, а само чрез нея изпитвам реалностите. Сякаш заспах в оня миг, картини и случки минават пред очите ми като в рамка, като движеща се снимка, някои от тях бяха спомени, други - мечти, трети - алтернативи. Това ли е безвремието? Понякога протягам ръка да докосна някоя картина с умиление, понякога протягам юмрук да разруша друга. И в двата случая не успявам - сякаш не съм част от нея, сякаш съм страничен наблюдател."



Има една сграда, която видях наскоро и която ме порази. 
Сега ... сигурно на света има много по-внушителни сгради, но тази е моята.
Тя сякаш беше градена от няколко архитекта едновременно. Първото, което си помислих беше, че на това място са се събрали четири паралелни вселени и сградите от тях са се врязали една в друга, образувайки уникално красиво, несиметрично съчетание от форми, оттенъци, текстури, височини и архитектурни стилове. Четирите ъгъла на покривната повърхност бяха на различни височини, с различни кули или въобще без. По стените имаше напластявания, които на места избиваха над останалите, сякаш стените на няколко църкви минават една през друга... 

Да се напише книга с много разказвачи (много реални автори) е като опит да се създаде многоизмерен макет на видяното – то никога не е едно и също през различните възприятия, а при преплитането на много погледи се получава картина далеч по-близка до реалността от тази, която можем да получим, ако четем само един автор. Защото онази реалност, която е отвъд нас, не е равностойна на индивидуалната реалност в главите ни; за да се доближим до външната реалност (тази на цялото) е необходимо да видим напластяването на колкото се може повече погледи, оформящи някакво подобие на онова, което наистина се намира или случва там, "навън", на една ръка разстояние от нас, така, както е възприето от всички негови очевидци наведнъж.

Докато четох тази книга, у мен имаше няколко версии на ставащото в нея, умът  ми се опитваше да събере фрагментите, но резултатът беше ей такъв, многоизмерен.

A усещанията.... Там вече, където линейно-сюжетното не е от значение, беше много по-лесно. Защото този странен и любопитен градеж се крепеше на вложените в него емоции - любов, огорчение, любов, омраза, загуба, още любов ... И нескончаем стремеж към единение с тези, които обичаш. Със света и живота.

Не всяка книга е за всеки. И всеки има своите книги. 
Някои послания могат да бъдат чути само когато е много тихо.
Някои врати остават затворени.
Някои се отварят само за определени пръсти...

И това е хубаво :)

неделя, 15 септември 2013 г.

And Forever More



***
Там, където сенките на гномона се удължават невъзможно 
и се разтрояват 
в един невъобразим свят,
където на хоризонта се мяркат причудливи кораби,
летящи и начупени,
с повече измерения по мачтите от допустимото,

там, изхвърлена на брега,
извайвам думите си от пароски мрамор,
от кедрово дърво,
от бяла глина,
оформям внимателно всяка тяхна сричка,
точно толкова, колкото да ги чуеш,
точно толкова, колкото
да не ги разберат други,

има свещена мярка за всичко.

(Из "Едно")

събота, 31 август 2013 г.

Тъмносиво

На рамото си още нося ризница,
ръждива и разплетена от битките.
И там, където леко кръв избила е,
отрязъците са се впили, хищно.

Безчувствено металът се е срастнал,
и бавно е превзел отвътре кожата.
Нощта му лесно може да ме хване.
И може да държи заложници.

Да смачка органичните ми спомени
- стоманата си има своя памет -
по вените да пусне тъмен огън,
по нервите - метални крясъци...

На рамото ми три стопени бримки,
вклинявали се хиляди години,
полека се разрастват. И убиват.
А после - нищо; само тъмносиво.


четвъртък, 22 август 2013 г.

No One Would Listen ...



...

Shamed into solitude
Shunned by the multitude
I learned to listen
In my dark, my heart heard music.

I longed to teach the world
Rise up and reach the world
No one would listen
I alone could hear the music

Then at last, a voice in the gloom
Seemed to cry "I hear you;
I hear your fears,
Your torment and your tears."

She saw my loneliness
Shared in my emptiness
No one would listen
No one but her
...


събота, 1 юни 2013 г.

Из "Песента на ханджията"


- Светлина по пътя ви – успях да я поздравя накрая. Гласът ми беше мутирал преди няколко години, но в оня миг нямаше да познаеш по нищо.
- И по твоя – отвърна черната жена. Признавам си засрамено и чистосърдечно, че устата ми отново зина, като я чух да говори моя език. Щях да бъда по-малко удивен, ако беше излаяла или размахала ръце и изкряскала като ястреб. Тя каза:
- Момче, има ли наоколо нещо като хан или кръчма?
Гласът й бе нисък и груб, но въпреки това думите се издигаха и спадаха като разбиващи се вълнички.
- Хан – смънках, - а, да, имате предвид хан.
По-късно Лал ми каза, че била убедена как техният палав късмет ги е сблъскал с идиот по рождение, скитащ морков. Аз рекох:
- Да, има такова... в смисъл, има хан. В смисъл, аз работя там. Коняр, Росет. Името ми.
Усещах езика в устата си като конски чул и го прехапах два пъти, докато избутвах всичките тия думи навън.
- Дали ще има място? За нас? – Тя посочи спътниците си и после себе си, все още внимателно говорейки като на идиот.
- Да – потвърдих аз, – о, да, определено. Доста стаи, точно сега не ни върви много – Карш би ме убил, – доста празни конюшни, гореща каша.
Тогава видях дисагите на кафявата жена да се нагъват, подскачат и открехват в единия ъгъл, точно като клетата ми идиотска уста, и повторих „гореща каша”, няколко пъти.
 Първо острата, хилеща се муцуна, с черно носле, душещо вятъра; после червеникавокафявите страни и острите като стрела уши. Гърлото и гърдите – бяло злато, раменете – защото той не се показа по-навън от торбата тогава – по-тъмни от страните; играта на мускулите хвърляше малки сенки из цялата му козина. Виждал съм много лисици, повечето мъртви в капани, или на път да умрат, но никога лисугер, който язди в дисаги като боен петел или ловуващ шукри; и определено не лисугер, който отвръща на погледа ми сякаш знае името ми, истинското ми име, онова, което аз не знам.
- Карш – запелтeчих. - Собственикът. Господарят ми. Карш няма да.
- Ще видим колко ви върви – заяви черната жена. Тя ми махна да се кача зад една от спътничките й, после се усмихна, като ме видя да стоя на място, уплашен за първи път през живота си и затова – пламнал от срам. Но нямаше да споделям седло с никоя лисица, а беше отвъд силите ми да направя и най-малката крачка към онази бяла, горяща жена. Усмивката на Лал се разшири и ъгълчетата на очите й се скосиха нагоре.

*


Из "Песента на ханджията", предстоящо издание на Човешката библиотека.
Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2013
Редактираха: Калин М. Ненов, Невена Стоянова, 2013


понеделник, 20 май 2013 г.

Бягай... (remake)

Когато с теб повеждахме армади,
опънали с душите си платната,
към злобата на някой Торквемада,
сред пламнали от ярка лудост клади,

вървяхме, само път напред да имаше,
не спирахме, когато ни болеше,
пълзяхме, изтощени от умиране
и раждане. Пълзяхме, безутешни ...

Кръвта пролята бавно ни пречисти,
от дробовете кашляхме безумия.
Съсичахме във себе си безсмислици
с фатални като меч двуостър думи.

Но твърде скоро след това заспахме,
пропити от фалшивото величие.
Безкрайно уморени да се мразим,
все още неузрели да обичаме.

Днес знакът на дланта ти значи милост,
покълнала дълбоко във сърцето
и в тънкото на пръстите ти скрита.
Опивай ме, но само със утеха.

Недей събужда, моля те, надеждата,
че някой ден отново ще си върна
онези непристъпни стари крепости
и корабите в бездната обърнати.

Недей разгаря болната ми вяра,
погубила в мен две-три Александрии.
Ела и затвори с дъха си раните,
вземи си всички спомени. И бягай.

понеделник, 8 април 2013 г.

Из "Песента на ханджията"

Стаята е много студена. Магията няма мирис, както смятат някои, но оставя след себе си хлад, за който моят смеещ се стар приятел тъй често казваше, че е дъхът на другата страна, онова място, откъдето ни посещава магията – „като съседска котка, която мамим през оградата с късчета пиле да ни гони мишките”. Имаше готварски триножник и гърнето му, прекатурено върху сламена рогозка; тъмносин копринен гоблен, висящ за единия си ъгъл на далечната стена; имаше няколко реторти, дълга маса, висок дървен стол; една-единствена чаша за вино, счупена; и няколко шарки, нарисувани с тебешир и въглен на пода, които нито Лал, нито аз разчитахме. Върху тях бе стъпвано и бяха много зацапани.
Лукаса стоеше в средата на драсканица в черно и червено, която приличаше единствено на бебешка игра с цветни мастила. Когато ни погледна, лицето й бе ужасяващо: лице на гадателка, полазено от яростно пророчество, гърчещо се като вода под нечовешки ритми и заповеди. Тя ни кресна, бледата ни спътница, която никога не повишаваше тон, дори когато ме предизвикваше директно:
- Нищо ли не виждате, нищо ли не усещате? Било е тук – било е тук!
Мога да се закълна,  че каменната стая подскочи, когато тя извика, както хубавата лютня въздъхва и помръдва в ръцете ти, щом някой проговори наблизо.
- Лукаса – нежно рече Лал. – Истина е, не виждаме. Какво е станало в тази стая, Лукаса?
        Единствено от тщеславие, искам тук да защитя за миг собственото си зрение, а също и това на Лал. Нито тя, нито аз щяхме да стоим живи на прага на онази студена стаичка, ако бяхме разчели атмосферата и скорошната история на някои други стаи толкова зле, колкото на тази. Или някоя магическа утайка бе притъпила възприятията ни, когато първо дойдохме тук без Лукаса; или, както предпочитам да вярвам, нейното присъствие призова на масата сухото червеникаво-кафяво петънце, измъкна от прикритието им следите от нокти на пода и накара копринения гоблен да разкрие таен десен в зелено и златно, който показваше мъж с драконови крила, вкопчен в битка с нещо като проблясваща сянка. Каквото и да бе смъкнало гоблена почти на пода, бе разпорило груб разрез почти от горе до долу и избродираната кръв на бойците сякаш се канеше да се излее в ръцете ни, както стояхме нямо пред него. Изрекох кратък благослов, за собствено успокоение, не възнамерявах другите да го чуят, а Лал промълви нещо, навярно "амин", но на никой от познатите ми езици.
Пророческата ярост на Лукаса сякаш поотслабна, когато отново проговори – „Тук и тук”, звучеше повече като дете, раздразнено от мудността и глупостта на възрастните.
- Тук стоял вашият приятел, а тук стоял неговият приятел – а тук – небрежно кимна към близък ъгъл, – тук е мястото, откъдето дошли Другите. - Всичко беше така очевидно за нея.
В онзи ъгъл, който е камък, плочи и хоросан като останалите, няма въздух, само студ. Ако кулата днес я няма, което е повече от възможно, то онзи ъгъл е още там. С Лал се спогледахме и знам, че мислехме едно и също: „Това не е ъгъл, нито стена – това е врата, отворена врата”. Зад нас Лукаса рече нетърпеливо:
- Там, където стоите – вижте, вижте! – И побърза да дойде при нас, сочейки към толкова свирепа празнота, че трябваше да се боря с импулса да сграбча ръката й, преди онази древна, смъртоносна пустота да я отхапе. Вместо това се обърнах и й проговорих колкото успокоително можех.
- Какъв друг, Лукаса? Как е изглеждал той?
Тя наистина тропна с крак.
- Не той – Другите, Другите! Двамата мъже се били, били толкова ядосани, и после дошли Другите. – Тя се взираше ту в мен, ту в Лал, като едва сега започваше да се чуди: дете, за първи път открило страх по лицата на възрастните. Прошепна:
- Вие не. Вие не.
- Нищо не идва неканено от този вид мрак – казах аз на Лал над главата на Лукаса. – Трябва да има зов.
Лал кимна.
- Кой призовал… Другите? – попитах момичето. – Кой мъж е бил?
Но тя хвана ръката на Лал и отбягна погледа ми.
Повторих въпроса, Лал също – без резултат, въпреки всичкото й галене и придумване. Накрая махна с ръка „оставѝ” и се обърна към Лукаса:
- Казваш, че мъжете се били. Защо са се били и как? Кой от тях победил?
Лукаса запази мълчание, а на мен ми се прииска лисугерът да бе с нас. Тя непрестанно му мърмори; досега той със сигурност я познава много повече от нас. И тъй ще бъде – поне него познавам толкова добре.
- Магия – каза Лал. – Били са се с магия.
Лукаса се дръпна от нея, не толкова умишлено, колкото защото трепереше тъй силно. Гласът на Лал стана по-остър.
- Лукаса, един от двамата е бил мъжът, когото търсим от толкова дълго, старецът, който пееше над зеленчуковата си градина. Ако не беше той… - Тя ми хвърли бърз поглед, поколеба се, после обърна Лукаса отново с лице към себе си, притискайки и двете ръце на момичето между своите. Продължи, нежно и внимателно:
- Никой освен теб не може да ни помогне да го намерим, а ти щеше да си мъртва на дъното на реката, ако не беше той. Какво ще стане от този момент нататък е твой избор. – Думите изчаткаха като копита върху студените камъни.
Освен ако не си опитен магьосник (и понякога дори тогава), не е добре да прекарваш повече от нужното време между тъй напластени с магия стени. Това предизвиква миражи в теб, в сърцето ти – не знам по-добър начин да го обясня. В онзи момент ми се стори – не, така беше – сякаш Лал държи цялата Лукаса в двете си събрани длани като вода, и че ако тя прелее над тях или се изплъзне през пръстите на Лал, ще се разплиска из всеки тъмен ъгъл завинаги. Но не стана така. Тя сведе глава и после пак я вдигна, и погледна твърдо в лицата ни с онези нейни вглъбени назад очи. Няма да кажа, че отново беше Лукаса, защото вече разбирах по-добре. Която и да беше наистина, не беше онази, като която се бе родила.
- Той се бил толкова смело – каза към никого на този свят. – Бил толкова умен. Неговият приятел също бил умен, но твърде уверен в себе си, а и уплашен. Те стояли тук, лице в лице, и превърнали тази стая в корема на слънцето, в дъното на океана, в замръзналата уста на демон. Тези стени врели наоколо им, въздухът се трошал на ножове, толкова много малки, малки ножчета – за дишане имало само ножчета. И нямало никакъв звук, хиляда години нямало и звук, защото целият въздух се бил превърнал в ножчета. И старият се изтощил и натъжил, и казал „Аршадин, Аршадин”. – Дори с онзи ясен, тих глас викът ме накара да затворя очи.
Лукаса продължи.
- Но неговият приятел не му обръщал внимание, а само го притискал по-плътно с нощ и пламък, и с видения, които го карали да чувства как душата му гние и се отделя и отравяли бледите неща, които я поглъщали, докато той продължавал да гледа. И тогава старият станал ужасен от страх и мъка, и самота, и ударил обратно с такъв жесток гръм, че приятелят му загубил властта си над него в онзи миг, и бил по-уплашен, и повикал Другите за помощ. Всичко е тук, в камъните, изписано навсякъде.
Погледнах следите от нокти, чакайки Лал да зададе въпроса, който следваше. Но тя не каза нищо и когато видях лицето й, видях надеждата, че ще заговоря аз. Видях и че тя беше ужасно изтощена. За Лал е много важно да изглежда неуморима и никога преди не беше ме оставяла да видя легендата за това толкова изтъняла. Тя не може да е чак толкова по-стара от мен; и все пак бях още дете, когато чух първата си приказка за Лал-Сама. Чудя се, кога ли за последно е молила някого за услуга?
- Предната вечер ти ни говори за смърт – рекох аз. – Кой е умрял тук, старецът или онзи, когото наричаш негов приятел?
Лукаса се взря в мен, клатейки глава едва-едва, като че ли слепотата ми най-накрая бе изтощила целия й запас от неверие, гняв и жал, оставяйки й само някаква няма търпимост. Човекът, когото търсехме, често ме е поглеждал така.
- О, приятелят умрял – каза тя небрежно и уморено. – Но се вдигнал отново.
Ахнах аз, признавам си – Лал не издаде звук, но се подпря на масата само за миг.
- Приятелят – каза Лукаса - призовал Другите да му помогнат, а те го убили, но той не умрял. Старецът... старецът избягал. Приятелят му го подгонил. Не знам накъде.
Тя седна съвсем отведнъж и сложи глава на коленете си, и заспа.


*

Из "Песента на ханджията", предстоящо издание на Човешката библиотека.

Написа: Peter S. Beagle, 1993
Преведе: Анна Антонова, 2013
Редактираха: Калин М. Ненов, Невена Стоянова, 2013

 

събота, 6 април 2013 г.

Moment of Happiness (Ambrose Hsu)



[English Translation]

When autumn comes around again
You ask me to keep smiling and living
Though the time together have been tough
Meeting you is more than enough

Refrain
Who may know that one person one day
May still stay in your heart and not go away
Time is cruel to pass by, for I can’t forget you
With this fate, I’m satisfied
To share your happiness too

Chorus
Cause of you I will unlock the past to set love free and make it last
Times we cried and struggled with heartaches that won’t go
So when that day come and you’re no longer here
The pain still persists
But I will keep believing in eternal bliss

Cause of you I will unlock the past to set love free and make it last
Each second I won’t regret the short time we get
Past and future, repeat once more
Are these tears the same as before?
Thanks for all the moment of happiness you shared
With me…

неделя, 31 март 2013 г.

Където небето среща земята


Колко пъти се сещаме, омотани в сивото на забързания си живот, колко пъти се сещаме за дъгата...?

Колко пъти забравяме, а после твърде дълго, твърде бавно си припомняме ... щрих по щрих, нюанс по нюанс, оттенък по оттенък, че има/ме и други цветове, че сме нещо повече, че там навън, а и вътре в нас, нещо тихо ни зове да захвърлим всичките си вкоравени обвивки, всичките си покрити с паяжини кошмари (о, и претоварения си от задачи календар), и да хукнем по окъпаната в слънце и дъжд пътека, в чийто далечен край дъгата свързва небето със земята.

Ето този малък, нестроен словесен водопад извика у мен "Тринайсетте цвята на дъгата", докато се чудех как бих могла въобще някога, по някакъв начин, да успея да представя тази книга.

Разказите от тази българска антология са - всеки за себе си - малко припомняне за истинската ни същност, за заключеното, топло, човешко цветно някъде дълбоко в нас, което, затиснато от безцветието, напира да избухне и да окъпе всичко наоколо в пъстри краски и звънък смях. И ако има нещо, което може да спаси света - това е то.

Цветното в нас е немирното дете, което сме били; онова, което търси мир и любов, и път през звездите - то все се пресяга навън и напред, към тежката врата, зад която трепти океанът на дъгата, притеглящ го към себе си като малка цветна прашинка.
Но не за да го удави, не; а за да го прегърне.

Трябва само мъничко смелост да сложиш ръка на бравата, и да се сетиш къде е захвърлен ключът. После...



вторник, 19 март 2013 г.

Галина Ирикева (любимо)

ХХХ

Ще трябва да изчакам този орех
в кората си да пусне дървояди
да стопля слънчева вода за гости
за да се моля да ги изпревариш
да взема после пръстов отпечатък
на най-красивата усмивка в тебе
да ти разказвам как не те очаквам
и как избягвам службите в неделя
как сгазвам куче
как тропосвам болка
и как ме водиш за ръка през моста
ти помниш ли защо те искам толкоз
през тристата ми хиляди живота.....
през всичките ми високосни думи
че ти засяваш орехите в двора....
виж този остарява със минути
когато с мен не искаш да говориш


До никой

Щом всяко влюбване се кърми с думи,
възклаждано от първобитна сласт,
с каква омраза аз да те погубя,
когато над сърцето нямам власт.
Меракът щом в ухо на прилеп влиза,
цигулки слуша, вместо пряка реч,
и вместо гръм, въздишка произлиза,
макар да си лъжливецо, далеч
Душата ми в светулчица щом тлее,
приблясва и угасва в лунен такт,
надлъгвам я, с копнеж да овладея,
вродената си лудост в твоя мрак.
Тъй както и вода не се събира
и въздухът в ръка не се лови,
кой дявол ми кажи ме абмицира,
щом аз не съм броячка на звезди.
И щом глупака в мен не се погуби
да прави реверанси в твоя чест,
ще черпя гордостта с отровни гъби
ела да ме опозориш нощес J)))
:))


Камелия Кондова (любимо)

Писна ми

Като ви липсва чуждият скандал,
а вкъщи рогоносец си отглеждате -
не ме учете, моля, на морал.
Защото леко ще си вдигна веждата!
Едната вежда само - ясен знак,
но за глупаци трябва да превеждам:
"Не преминавай, ако си глупак -
оръжие е синьото под веждата!"
Ще стрелям със висока тишина.
А пък когато денонощно плачете -
не ме учете, моля, на сълза.
Видях я във окото на палача си.
И я изпих. Една сълза - гигант.
Преди да вдигна другата си вежда.
Не ме учете, моля, на талант.
И не рога - таланта си отглеждайте.
Той е раним. И ражда мъртъв плод.
/От злобата таланта абортира./
Не ме учете, моля, на живот.

Понякога приживе се умира.

*

Само ако искаш

Ще ти кажа думите любовни,
но сега, любими, съм заета:
имам си една строшена стомна.
И си правя църква от парчетата.
Трябва много спешно да се моля.
Ала първо трябва да повярвам.
В Коледа и в личната си воля,
че ме има, само ако радвам:
майка ми с последното й грозде.
майка ти с последната й пита.
Тук са и бащите – пият грозно,
но красиво спят и не разпитват.
Тук са и децата – гледат косо,
но при битка – за ръце се хващат.
Те са отговора на въпроса:
Моето и твойто бият нашто:))
Чакаме си Доктора - пътува -
с мъката си да ни стори празник.
Ала пътьом – мъртъвци целува –
раждат се, умират - няма празно.
С теб не сме статистика. Все още.
Но се чувствам някак неудобно
да ти се раздам във тази нощ.

Искаш ли парче от тази стомна?!

*

Родопи

Такава планина не е за всеки.
По-мъдра е от мен, а по-зелена.
Протягам се и ставам на пътека -
да минат по-невежите от мене.

Такава планина не е за вчера -
да я обиждам със невръстни дати.
Аз първо трябваше да се намеря,
а после да се губя в красотата й.

Такава планина не е за после.
Тогава някой друг ще я живее.
Сега съм аз. Със поглед я докосвам.
Не се смалявам, а раста пред нея.

И толкова голяма вече ставам,
че тебе с този поглед те прекрачвам.

На равното все някак ти прощавах.
Но днес е планина. И няма начин.

събота, 23 февруари 2013 г.

Елица Мавродинова (любимо)

Ела си

Откакто си отиде все ти пиша
и все захвърлям в печката писмата.
Не знам дали обичаш многостишия,
но днешното реших да ти го пратя,

че сигурно и ти се притесняваш,
дали сме здрави, стига ли насъщният...
Не ни мисли. По малко остаряваме,
но иначе, отвътре сме си същите.

Понякога се караме и викаме,
и думите тежат като планети.
Крилата ни болят. И бавно никнат,
и бързо вехнат в полза на ръцете.

Понякога сме дребни и лицата ни
приличат на стафиди от ненавист.
А друг път сме огромни. Непонятни
божествени и истински, и прави.

Но тъжно е, откакто си отиде.
И днес ти пиша, за да те помоля...
прости ни. Бяхме зли и те обидихме.
Ела си, Боже, в къщите. При хората.

*

Песничка за хората (да се пее пред Бог)

Видях една невидима жена
на ъгъла на "Шипка" и умората.
Продаваше гевреци на дъжда,
откакто бяха твърде сити хората.

И явно съм приличала на дъжд,
защото ми протегна несъзнателно
надежда от вода, сусам и ръж
и спъна, без да иска, суетата ми.

Видях я. И за миг от изненада
зениците й станаха гевреци.
Не помнеше от много, много млада
да бяха я поглеждали човеци.
...
За първи път поисках да говоря
(на ъгъла на "Шипка" и живота)
със Тебе, Боже. Простичко. За хората.
Не се сърди на хората, защото

те щяха да са други, ако знаеха,
че, сгушена под старите тополи,
на ъгъла на "Шипка" и безкрая,
една жена продава ореоли.

*

 Интервю с Медуза

Напролет гледам цъфналите камъни
в градината си в ъгъла на времето.
Остана само шепа глад от храма ми.
Със него храня птиците. И дремя.

Люлеещият стол проскърцва вяло
в камъшена симфония с комарите.
Изгубена под кръпките на шала си
изглеждам стара. Много, много стара.

ЗмиИте ми отдавна побеляха
и станаха лениви като котки.
Заспиват често. Май ги заболяха
и ставите. И днес са кротки... кротки...

Героите ли? Боже мой... героите!
Сега се сетих, като ме попита...
Все бягаха очите им от моите.
Вървяха дръзко, носеха си щитове...

Говореха за чест и за победи
преди да плъзне камък във гърдите им...
И толкова.
Понякога ги гледам
напролет, като цъфнат.
Във очите.

*

Църква за смоци

Отново пролетта не го подмина.
Дойде и му покълна с болка в пръстите.
Добре че вече свикна във градината
наместо вишни да засажда кръстове.

И тая пролет просто му се случи.
От юг повя жестока, древна жажда
за някой жив. И той обикна кучето.
Дотам, че взе да вярва във прераждане.

Внезапно тази пролет се оказа,
че вече няма ни една монета
за Мрачния Лодкар. И той изряза
две кръгли вери в Бога от сърцето си.

А после... нищо. Той остана същият.
Говореше си с кучето... и с мъртвите.
Но толкова отвъдна стана къщата,
че смоците я ползваха за църква.

След тази пролет само аз останах.
Да дишам. Да запълвам часовете,
усмивките, живота на баща ми.
И дупките във форма на монети.

петък, 22 февруари 2013 г.

Добромир Тонев (любимо)

НЕЖНА МАШИНА

Поема

Ще се съпротивлявам срещу Навика,
безбройните му маски, пипалата му:
в спиралите му виждам слепи славеи,
възпяващи нелепо свободата си.
Докато всички свикваме полека
със тежките уранови играчки –
от втората природа на човека
до третата война остава крачка...

Защо да не живея хармонично?

Въпрос, на който бих се смял до сълзи,
ако не чувствах как и ироничната
усмивка върху устните замръзва,
и моето лице се изкривява
от първите си клоунадни спазми;
звънчетата отдясно и отляво
започват все по-малко да ме дразнят.

Към тебе, гняв, навеждам си ухото,
ти, който си баща на много грешки –
макар и лош, съвет ми дай, защото
ми е студено в тия тънки дрешки.
Ти, който сляп размахваш алебардата,
така приличаща на пеперуда –
виж! – нежността скимти по тротоарите,
смалена до размерите на пудел.
Но кой е отредил един да страда,
а друг да си подсвирква с пълни бузи?
Или да ни напътства с тях? Над кладата
от есенни листа димят илюзии...
И, умножена, болката ми расне,
пълзи като къпинов храст над всичко,
наричано от някои прекрасно,
от други премълчавано скептично.

продължава


**
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

***

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

четвъртък, 21 февруари 2013 г.

Из-гора


Леко в мен покарвай, Тъмнолиста...,
костите ми в вейчици превръщай.
Нежният ти дъх да ме пречисти,
мрака ми от корен да прекърши...

Нека всичко в мене да простене
и наместо алена отрова,
в вените ми текне кръв зелена,
а в окото ми примигне сова.

Бавно ме увивай, неусетно...
До прашинка нека се смалява
онзи неспокоен огнен демон,
онзи ненаситен бесен пламък,

който си отглеждам до сърцето,
нека да изсъска във реката.
Нека се смири духът ми гневен
и си тръгна лека като вятър.

вторник, 29 януари 2013 г.

Чернобяло /II/

Окапаха шахматните квадратчета
от робата на нощна пеперуда.
И белите посипаха стъклата.
А черните покриха свода лунен.

Нагъна нощ балкони и первази
и в тъмното ъглите им размести.
Безкрайно леко, колкото да влязат
през отворите малки черни сенки.

А царят и царицата на мрака
угасяха един след друг прозорци,
и, дребна бяла пешка в чернотата,
в последния си ход преди умората,

опитвам да си спомня за цветята,
които зад дъската избуяват,
опитвам да си спомня светлината си...
Но гасна. И сънувам чернобяло.

петък, 4 януари 2013 г.

Недовършени приказки

Имам си там, на таванче едно,
малко прозорче към детството.
Точно до него, в скромен обков
- вехто сандъче с вълшебства...

Слънчева шапка на сини ресни
с чифт непослушни обувки,
смъкнати чак от тавана звезди,
пръснато кубче на Рубик,

жълти, с разкрачени букви, писма,
бледи изрезки от вестници,
крехки хербарии, птичи пера,
смачкани книжки с принцеси.

И стъкълцата на калейдоскоп,
с блеснали шарки по рамката.
Малки шишенца със надписи сто,
дето ме правят по-малка.

Имам в сърцето си прашен таван,
с цветно прозорче измислено.
Случва се с трясък да хлопна вратата му,
щом си почерня мислите.

Казвам си - глупости. Хвърлям ключа.
Губя го някъде в ниското.
После до късно над мен трополят
куп недовършени приказки.


Neverending Story
Нашето детство

вторник, 1 януари 2013 г.

Maire Brennan - Follow the Word

Търсене в този блог

Архив на блога