вторник, 9 август 2011 г.

Вземи си

Понякога тъгата е голяма
и всичките ни мъдрости не стигат.
Понякога тъгата ни е яма
без никаква надежда за издигане.

Понякога до твоя ров съм спряла.
Защо ... не питай. Нямам си причина.
И спускам светла стълбица, която
до тъмното ти дъно да достига.

Хвани сега ръцете ми - въжета
от тънички светлинни нишки, скрити
за времето, когато спи небето
и страшни черни дупки са звездите.

От погледа ми изтегли си лято.
Събирах го в кристали, зад зениците.
И давам ти го даром, без остатък,
тъй както ми го подариха птиците.

Аз тихо там до тебе ще приседна,
по дух приятел, само да поискаш;
на крайчето на черната ти бездна.
А ти вземи, от моите усмивки.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога