сряда, 31 август 2011 г.

Е

и съм свита
така съм свита в себе си,
моя тишина,

че костите ми са нагърчени спирали
а прешлените ми се извиват с пукане,
като кокалчета на юмрук,
като ръбовете на раковина,
а охлювът вътре в мен вика от ужас

така безумно свита
по всичките си пори
така размазана около себе си
в едно единствено изкълчено измерение,

а някъде отвън дълбоко спят всичките ми нещастни
многоизмерни отражения

в свръхплътното безмълвие умрелите ми думи
имат песъчливия вкус
на натрошени
черупки

смили се над мен, Непонятни
изпълни отново мярката ми
закрепи пробойните в духа ми,
там където няма болка
нито изкривяване

където мълчанието е извор с жива вода,
и лекува прободните рани от крясъци
и превързва начупените от високи честоти
кости

където няма,
няма
и няма помен от ярост
и всичко в себе си
чисто
и просто
е

неделя, 21 август 2011 г.

Боля на слънце ...

Ще чакам пак индигото да цъфне
в строшената саксия на перваза;
картините в стените да напъпят,
и с трясък от мазилката да паднат,

да счупи крак фалшивото пиано,
да пусне криви корени в ъглите;
клавишите да хлътнат като ями,
решени да се счупят и да литнат.

На покрива да кацнат бели врани
край стаята ми в глухите антени;
да изкълват каквото им оставя
от тъжните трохи по раменете ми.

Ще чакам пак неделята ръждива
към теб да ми намигне сляпо. Сляпо.
Не, моля те. Не, моля те, не идвай!
Така говоря само на цветята си,

които тази ... есен ли е, зима ли
тъй - още непокълнали - увяхват...
Тук някъде из скриновете имах
наръчници за зимно разцъфтяване,

в които се отглеждат семената
с любовни думи. Нежно се заравят.
А после ги залъгваш... Че е лято
и ниикога не ще ги изоставиш.

вторник, 16 август 2011 г.

девет

девет месеца
бяхме свити един в друг
уморазбъркващо
моя любов

девет
болящи месеца

докато стъпките ни навън отекваха стари
в гранитната памет на улиците
дъждът помнеше устните ни

не плачи за спрелите часове
за разлятите в тъмното мигове

девет месеца по ръбчетата на клетките ни
изтъняваше тъканта на вселената

и се лющеха вроговените плочки
по мокрия гръб на безкрая
а телата ни боляха отвътре
и под ноктите ни нарастваше взрив

о, това не е краят
не е

вече ни има и
където не сме били никога
- нежни проекции
на тиха
в неизразимостта си
същност

по дланите си се стичаме
а с нас
тишината кристално вали


Silence Speaks

За цветното ще мисля после

И последната своя сълза
заледих и захвърлих на плочките.
Тъй съм кротка, и даже добра,
и си дялкам ледени топчета,

и си вдигам къща от сняг.
Тук водата прекрасно замръзва.
От висулките става и шах,
цветовете ще мисля по-късно.

Виж последната моя сълза
- замразих я, а после я пръснах.
И я сложих под перлен воал-
стъклен прах в реквизита на мъката.

Тук следобед прилича на здрач;
пия чая си блудкав на кубчета.
В пет без десет. И нямам слънца,
само куп ореоли надупчени.

Аз съм тихичко ледена, знам...
и кръвта ми е нейде под нулата.
Обездвижих рой кръвни телца
и сега не препускат до лудост.

И така... си играя на шах,
както казах. Червено и бяло.
Срещу мен тихо мести Студа,
а броячът в снежинките спрял е.

понеделник, 15 август 2011 г.

В тъмнината сърцето ми дочу музика *

"this loathsome
gargoyle, who
burns in hell, but secretly
yearns for heaven,
secretly ..."**

Силуетът ми гневен във тъмното пари...
Наранено дете в силно тяло на мъж.
И под тъжния плащ се премятат пожарено
две горящи очи. И надежда за дъжд.

Като полъх се плъзвам; край мене изстиват
овъглени греди и размекнат кристал.
А декорите в гърч ренесансов се сриват.
И напуква земята в петите ми ад.

Под сърцето ми хладен метал се разтегля,
всепроникваща броня ми стяга плътта.
Вкоравява духа ми, пресъхнал за нежност.
Светлината извива, огъва деня.

На строшената сцена препъва се пламък.
Падат с грохот кулисите. Вие роял.
По завесата блъсват акорди от драма.
А корнизите криво просъскват : назад.

Като полъх се плъзвам. Със твоите рани
по лицето си... моя нещастна (душа!)
Аз бях музика. Чуй ме... сега съм ридание.
А ликът ми е срязан с беззвучен воал.

И се плиска в краката ми блудкава Лета.
Въззелени води, скрили форма на звяр.
И е толкова... толкова недостижимо Небето.
А повярвах, прости ми, че мога до теб да летя...

-----
*"I learned to listen ... in my dark my heart heard music", "No One Would Listen" и **"Stranger than you dream it", The Phantom of the Opera

четвъртък, 11 август 2011 г.

Буря (Искам да утихна)

От сутринта бушуват ветрове
и сенките раздърпват на парцали.
Тополите, подпрели къс небе,
превиват се със стон под тежестта му.

От сутринта в отсрещното кафе
дъждовъртежи тъмни всмукват масите.
Викът им през стъклото ме боде.
Сълзят във мене плувнали тераси.

Парченца от балконското въже
прерязват ми простора водоравно.
Към мен протягат щипките ръце,
но пръстите им с щорите премазвам.

От грохота е паднало дърво…
Строшените му листи по шосето
крещят от ужас… Болният им зов
напуква кухините на сърцето ми.

сряда, 10 август 2011 г.

Тя Е

Тя е стара. Дълбоко в душата си
аз я носих за тебе единствена,
през пустини и пепел, и пламъци,
във съда на сърцето си. Чиста е.

Тя е древна, със нея обаче
се задавят най-точните думи.
Този стих е съвсем неудачен.
Пиша го не съвсем със ума си.

Пиша кратко, за силата няма,
без тиради ненужни, понеже
може име все още да няма,
но светът ѝ прелива от нежност.

И във мене тя кротко пулсира.
Без да вика, да блъска, да стене.
Тихо пръстите ни събира.
Разстоянията отнема...

Тя е светла магия, с която
заблудените ни частици
стават сплетени състояния...
Тя е звездното във очите ти.

Garden of The Soul

Oliver Shanti & Friends

вторник, 9 август 2011 г.

Вземи си

Понякога тъгата е голяма
и всичките ни мъдрости не стигат.
Понякога тъгата ни е яма
без никаква надежда за издигане.

Понякога до твоя ров съм спряла.
Защо ... не питай. Нямам си причина.
И спускам светла стълбица, която
до тъмното ти дъно да достига.

Хвани сега ръцете ми - въжета
от тънички светлинни нишки, скрити
за времето, когато спи небето
и страшни черни дупки са звездите.

От погледа ми изтегли си лято.
Събирах го в кристали, зад зениците.
И давам ти го даром, без остатък,
тъй както ми го подариха птиците.

Аз тихо там до тебе ще приседна,
по дух приятел, само да поискаш;
на крайчето на черната ти бездна.
А ти вземи, от моите усмивки.

понеделник, 8 август 2011 г.

Rhapsody - Lamento eroico

Langue in me l'eco infranto
al truce sguardo dell'angelo cieco
rovina in me l'antica rima
nel cuor del cigno ferito e morente...

Cosmi di eternita' tradita
di verita' svanite che ora versano
lacrime d'addio in un vuoto nero...
sincero e fiero al mio destino andro'...

Urla il tuono
al mio lamento eroico
sorte... consuma la realta!

Spiriti di mondi arcani
chiedo la vita al di la' della morte
per allinear le stelle amiche
e diventar guardiano celeste

Custode di eternita' guarita
di verita' trovate per tutti i figli di madre terra...
sempre a lei ho dato la vita... la morte...
cosi' continuero'!

http://www.youtube.com/watch?v=DqCTa9hiFHY

събота, 6 август 2011 г.

простичко

ще те приема на шега
със лека слънчева усмивка
и няма смисъл от тъга
и от сълзички няма смисъл

нали частици сме от бряг
в реката древна на звездите
нали е нашата съдба
решена в утрото на дните

ще те приема с радостта
по крехка пролетна тревица
и чуй ме : няма самота
щом някой тихо те обича

четвъртък, 4 август 2011 г.

Николай Лилиев - Лирика

Из "Птици в нощта"

Отровна мисъл ме похити,
бездомен, горък чужденец,
аз хлопам морен по вратите
на хора тъмни и незнайни,
чело ми не краси венец,
аз не разплитам скръбни тайни,
не съм поет, не съм мъдрец,
не нося белега на мага,
не съм от блясъци пиян,
но моята душа е нага,
но моята душа е блян.

И ако нявга, в тъмен час,
отвърнал погледи от бога,
подиря в твойта мисъл строга
утеха, отдих и любов,
и прозвъни далечен глас —
(о, глас безумен за тревога!) —
като въздишка безутешна
сред безответни тъмноти,
от своя златоткан алков
с какъв възторг, с каква безгрешна
любов ще ме обгърнеш ти?

Търсене в този блог

Архив на блога