събота, 30 юли 2011 г.

ехо

Аз оставям следички от малки вълни
по соления гръб на живота
а във мен есента невралгично боли
и се впива със старчески нокът.

Не е лятно небето; и гневно бучи,
а морето е все по-свадливо,
и потъва в така отеснялата шир
моят фар с разнебитени изгреви.

Избледняват полята с мечти на дете
и със цвят на покълнало щастие,
ако можех навярно бих спряла до теб
да прошепна - виж как съм пораснала.

Но не мога; и хладният ръб ме зове
на тревистото плато, където
в мен крещи пеперуда с ранено крилце,
а скалите премазват я с ехо.

Lothlorien The Black Cat

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога