петък, 15 юли 2011 г.

Милост за слепите птици

Всяка стъпка раздира, всяка стъпка боде.
Тъмнина е и има в тъмнината море.
Плисват звуци-сирени, блъсват звуци-скали,
а под вятъра ситен, ситен пясък шепти.

Всяко вдишване пари; не, не пари - боли.
Няма пристана с чайки да стигне дори.
Не, не вижда къде е. И не вижда къде
над брега е безкраят; а безкраят зове.

После чува прибоя, и разперил криле,
ту залита на пръсти, ту замахва с ръце.
И по спомен за птица, той притваря очи
и започва да вижда. И полита почти.

2 коментара:

  1. e, убедеността е важна!
    щом има море съм спокойна...

    и полита! Лети!

    ето едно море от мен

    http://martiniki.blog.bg/izkustvo/2011/07/15/quot-edno-more-koeto-te-zove-quot.783451

    ОтговорИзтриване
  2. ето така трябваше да завършва това стихотворение, ама не ... съм черногледа :)

    Благодаря, Марта,
    за оптимизма и морето !:)

    ОтговорИзтриване

Търсене в този блог

Архив на блога