асфалт

горко тревата нощеска е плакала,
росно пръстта напоила,
пролет е дъхава вън, дълго чакана,
а във сърцето ми - зима

тихо, съвсем, в светлината на сивото,
мъчно пристъпяме двама...
няма вълшебства във здрача предизгревен,
всичко е избледняло,

сякаш отдавна са плувнали в бурени
слепите магистрали,
глъхне асфалтът, от старост напукал се,
див, и разбит, и разкалян,

пътят прекъснат се вдига на плевели,
и между нас се пропуква
"някога, в някой живот", тихо шепне,
"някъде, само ... не ... тука."