събота, 24 септември 2011 г.

Мастило

Избива и мастилено разлива се
с невинни, изкривени очертания
по пода лабиринтен; чакам стихнала
с увиснало над гънките мълчание.

Разлива се. Пътеките подгизват
с това мастило гъсто и червено,
с което е животът ми подписан;
с което към душата ми скрепен е.

И уж се очертава, но премрежено,
съдбата ми по жилките неясни...
Прекрача ли направо - ще ме срежат;
пристъпвам: леко вляво, тихо вдясно.

Свободният ми избор е предречен
и само трябва да го имитирам.
Разбирам... Ала нямам сили вечер
да се преструвам, че не те намирам,

да се прибирам с чувството си смътно
че някак съм объркала вратите.
Да преповтарям, с извънмерна плътност,
че аз съм друга; и че ти си ... никой.

понеделник, 5 септември 2011 г.

Усещам

Потъва утринта в зеленината
на езерната стая с тъжни рибки.
Завесите са в цвят кафява захар,
стъклата са от бирени бутилки.

Зазидах лабиринта от подземия;
стените без това растяха в бездни.
Сега из полумрака ме преследват
отчаяните викове на клетника,

чиято пътеводна нишка скъсах...
обрекох го на бавни малки смърти.
Ще оцелее... само ако свърне
към своя собствен център, вляво, вътре.

Потъвам с утринта в дрезгавината
на гладкото, покрито с шепот езеро.
Усещам смътно, че съм само сянка;
и някой горе ме сънува в себе си.

четвъртък, 1 септември 2011 г.

Златен връх

Там стъпките ми се оплитат в корени.
Под изгорялото фасадите поглеждат
с очи от сажди и зеници-спомени.
Стълбището разбито ме посреща.

До горе липсват всичките му кътници.
Да... липсват като зъби на старица.
Резците глухо рухват под петите ми
и шепнат завалЕно: "Няма връщане".

А стаята... Усмихва се порутено
със намек за балкон от седем педи.
Завесите затулват стари лудости.
Вратата крие чер портал към ... нещо.

С подметките подритвам тихо камъче
отдавам тъжно почит на живота си.
Детето в мен рисува сини замъци.
Жената в мене си начупва ноктите.

На ивици се смъквам чак до плочките
подпряла тежък зид от спряло детство,
където всички пътища започнаха;
където се завръщам цяла вечност.

Breath and Life

сряда, 31 август 2011 г.

Е

и съм свита
така съм свита в себе си,
моя тишина,

че костите ми са нагърчени спирали
а прешлените ми се извиват с пукане,
като кокалчета на юмрук,
като ръбовете на раковина,
а охлювът вътре в мен вика от ужас

така безумно свита
по всичките си пори
така размазана около себе си
в едно единствено изкълчено измерение,

а някъде отвън дълбоко спят всичките ми нещастни
многоизмерни отражения

в свръхплътното безмълвие умрелите ми думи
имат песъчливия вкус
на натрошени
черупки

смили се над мен, Непонятни
изпълни отново мярката ми
закрепи пробойните в духа ми,
там където няма болка
нито изкривяване

където мълчанието е извор с жива вода,
и лекува прободните рани от крясъци
и превързва начупените от високи честоти
кости

където няма,
няма
и няма помен от ярост
и всичко в себе си
чисто
и просто
е

неделя, 21 август 2011 г.

Боля на слънце ...

Ще чакам пак индигото да цъфне
в строшената саксия на перваза;
картините в стените да напъпят,
и с трясък от мазилката да паднат,

да счупи крак фалшивото пиано,
да пусне криви корени в ъглите;
клавишите да хлътнат като ями,
решени да се счупят и да литнат.

На покрива да кацнат бели врани
край стаята ми в глухите антени;
да изкълват каквото им оставя
от тъжните трохи по раменете ми.

Ще чакам пак неделята ръждива
към теб да ми намигне сляпо. Сляпо.
Не, моля те. Не, моля те, не идвай!
Така говоря само на цветята си,

които тази ... есен ли е, зима ли
тъй - още непокълнали - увяхват...
Тук някъде из скриновете имах
наръчници за зимно разцъфтяване,

в които се отглеждат семената
с любовни думи. Нежно се заравят.
А после ги залъгваш... Че е лято
и ниикога не ще ги изоставиш.

вторник, 16 август 2011 г.

девет

девет месеца
бяхме свити един в друг
уморазбъркващо
моя любов

девет
болящи месеца

докато стъпките ни навън отекваха стари
в гранитната памет на улиците
дъждът помнеше устните ни

не плачи за спрелите часове
за разлятите в тъмното мигове

девет месеца по ръбчетата на клетките ни
изтъняваше тъканта на вселената

и се лющеха вроговените плочки
по мокрия гръб на безкрая
а телата ни боляха отвътре
и под ноктите ни нарастваше взрив

о, това не е краят
не е

вече ни има и
където не сме били никога
- нежни проекции
на тиха
в неизразимостта си
същност

по дланите си се стичаме
а с нас
тишината кристално вали


Silence Speaks

За цветното ще мисля после

И последната своя сълза
заледих и захвърлих на плочките.
Тъй съм кротка, и даже добра,
и си дялкам ледени топчета,

и си вдигам къща от сняг.
Тук водата прекрасно замръзва.
От висулките става и шах,
цветовете ще мисля по-късно.

Виж последната моя сълза
- замразих я, а после я пръснах.
И я сложих под перлен воал-
стъклен прах в реквизита на мъката.

Тук следобед прилича на здрач;
пия чая си блудкав на кубчета.
В пет без десет. И нямам слънца,
само куп ореоли надупчени.

Аз съм тихичко ледена, знам...
и кръвта ми е нейде под нулата.
Обездвижих рой кръвни телца
и сега не препускат до лудост.

И така... си играя на шах,
както казах. Червено и бяло.
Срещу мен тихо мести Студа,
а броячът в снежинките спрял е.

понеделник, 15 август 2011 г.

В тъмнината сърцето ми дочу музика *

"this loathsome
gargoyle, who
burns in hell, but secretly
yearns for heaven,
secretly ..."**

Силуетът ми гневен във тъмното пари...
Наранено дете в силно тяло на мъж.
И под тъжния плащ се премятат пожарено
две горящи очи. И надежда за дъжд.

Като полъх се плъзвам; край мене изстиват
овъглени греди и размекнат кристал.
А декорите в гърч ренесансов се сриват.
И напуква земята в петите ми ад.

Под сърцето ми хладен метал се разтегля,
всепроникваща броня ми стяга плътта.
Вкоравява духа ми, пресъхнал за нежност.
Светлината извива, огъва деня.

На строшената сцена препъва се пламък.
Падат с грохот кулисите. Вие роял.
По завесата блъсват акорди от драма.
А корнизите криво просъскват : назад.

Като полъх се плъзвам. Със твоите рани
по лицето си... моя нещастна (душа!)
Аз бях музика. Чуй ме... сега съм ридание.
А ликът ми е срязан с беззвучен воал.

И се плиска в краката ми блудкава Лета.
Въззелени води, скрили форма на звяр.
И е толкова... толкова недостижимо Небето.
А повярвах, прости ми, че мога до теб да летя...

-----
*"I learned to listen ... in my dark my heart heard music", "No One Would Listen" и **"Stranger than you dream it", The Phantom of the Opera

четвъртък, 11 август 2011 г.

Буря (Искам да утихна)

От сутринта тук вият ветрове
и сенките раздърпват на парцали.
Тополите, подпрели къс небе,
превиват се със стон под тежестта му.

От сутринта в отсрещното кафе
дъждовъртежи тъмни всмукват масите.
Викът им през стъклото ме боде.
Сълзят във мене плувнали тераси.

Парченца от балконското въже
прерязват ми простора водоравно.
Към мен протягат щипките ръце,
но пръстите им с щорите премазвам.

От грохота е паднало дърво…
Строшените му листи по шосето
крещят от ужас… Болният им зов
напуква кухините на сърцето ми.

сряда, 10 август 2011 г.

Тя Е

Тя е стара. Дълбоко в душата си
аз я носих за тебе единствена,
през пустини и пепел, и пламъци,
във съда на сърцето си. Чиста е.

Тя е древна, със нея обаче
се задавят най-точните думи.
Този стих е съвсем неудачен.
Пиша го не съвсем със ума си.

Пиша кратко, за силата няма,
без тиради ненужни, понеже
може име все още да няма,
но светът ѝ прелива от нежност.

И във мене тя кротко пулсира.
Без да вика, да блъска, да стене.
Тихо пръстите ни събира.
Разстоянията отнема...

Тя е светла магия, с която
заблудените ни частици
стават сплетени състояния...
Тя е звездното във очите ти.

Garden of The Soul

Oliver Shanti & Friends

вторник, 9 август 2011 г.

Вземи си

Понякога тъгата е голяма
и всичките ни мъдрости не стигат.
Понякога тъгата ни е яма
без никаква надежда за издигане.

Понякога до твоя ров съм спряла.
Защо ... не питай. Нямам си причина.
И спускам светла стълбица, която
до тъмното ти дъно да достига.

Хвани сега ръцете ми - въжета
от тънички светлинни нишки, скрити
за времето, когато спи небето
и страшни черни дупки са звездите.

От погледа ми изтегли си лято.
Събирах го в кристали, зад зениците.
И давам ти го даром, без остатък,
тъй както ми го подариха птиците.

Аз тихо там до тебе ще приседна,
по дух приятел, само да поискаш;
на крайчето на черната ти бездна.
А ти вземи, от моите усмивки.

понеделник, 8 август 2011 г.

Rhapsody - Lamento eroico

Langue in me l'eco infranto
al truce sguardo dell'angelo cieco
rovina in me l'antica rima
nel cuor del cigno ferito e morente...

Cosmi di eternita' tradita
di verita' svanite che ora versano
lacrime d'addio in un vuoto nero...
sincero e fiero al mio destino andro'...

Urla il tuono
al mio lamento eroico
sorte... consuma la realta!

Spiriti di mondi arcani
chiedo la vita al di la' della morte
per allinear le stelle amiche
e diventar guardiano celeste

Custode di eternita' guarita
di verita' trovate per tutti i figli di madre terra...
sempre a lei ho dato la vita... la morte...
cosi' continuero'!

http://www.youtube.com/watch?v=DqCTa9hiFHY

събота, 6 август 2011 г.

простичко

ще те приема на шега
със лека слънчева усмивка
и няма смисъл от тъга
и от сълзички няма смисъл

нали частици сме от бряг
в реката древна на звездите
нали е нашата съдба
решена в утрото на дните

ще те приема с радостта
по крехка пролетна тревица
и чуй ме : няма самота
щом някой тихо те обича

четвъртък, 4 август 2011 г.

Николай Лилиев - Лирика

Из "Птици в нощта"

Отровна мисъл ме похити,
бездомен, горък чужденец,
аз хлопам морен по вратите
на хора тъмни и незнайни,
чело ми не краси венец,
аз не разплитам скръбни тайни,
не съм поет, не съм мъдрец,
не нося белега на мага,
не съм от блясъци пиян,
но моята душа е нага,
но моята душа е блян.

И ако нявга, в тъмен час,
отвърнал погледи от бога,
подиря в твойта мисъл строга
утеха, отдих и любов,
и прозвъни далечен глас —
(о, глас безумен за тревога!) —
като въздишка безутешна
сред безответни тъмноти,
от своя златоткан алков
с какъв възторг, с каква безгрешна
любов ще ме обгърнеш ти?

събота, 30 юли 2011 г.

ехо

Аз оставям следички от малки вълни
по соления гръб на живота
а във мен есента невралгично боли
и се впива със старчески нокът.

Не е лятно небето; и гневно бучи,
а морето е все по-свадливо,
и потъва в така отеснялата шир
моят фар с разнебитени изгреви.

Избледняват полята с мечти на дете
и със цвят на покълнало щастие,
ако можех навярно бих спряла до теб
да прошепна - виж как съм пораснала.

Но не мога; и хладният ръб ме зове
на тревистото плато, където
в мен крещи пеперуда с ранено крилце,
а скалите премазват я с ехо.

Lothlorien The Black Cat

сряда, 20 юли 2011 г.

Левиатан

Такава нощ... Без капка светлина.
В която са звездите неизвестни.
В която са угаснали слънца.
А камъните се надигат бесни.

В която по первазите свистят
изстиващи отломки от луната.
А горе по небето блъска мрак.
И смътна хипотеза е земята.

Такава... Не е нощ. Левиатан.
Очите ми за другото са слепи...
И може би дори това не знам.
И може би съм малка черна бездна

в търбуха му. Без никакви звезди...
(Навярно до едничка са измрели.)
И трети ден е нощ; а в мене взрив
расте. А на четвъртия ще тресне.

понеделник, 18 юли 2011 г.

противозалезно

По скосените стъпки на здрача
сипвам капки златиста боя.
Правя миглите си да плачат
не сълзи, не вода.. Светлина.

Тънък наръч лъчи разпиляват
разкривени жалузи. Горят.
Обикаля ги, мърка, прозява се
кремав залез на рижи петна,

а прозорецът цял е във вадички
от изтичащ по рамката ден.
Сивотата в очите ми дави.
Но нощта ми ... едва ли ще спре.

неделя, 17 юли 2011 г.

психе

понякога светлото ми аз се полюлява леко
на милиметри под вълните
с тюркоазени сияния по пръстите
и песъчинки в косите

мидите тук отглеждат нежно
късчета огледални заливи
и връщат тишина

не ме карай да изплувам,
не още
виж
заседналия в плитчините
циферблат на времето
с водорасли-стрелки
и натрошени на ситно минути

остави ме да се разливам бавно
а клетките ми да се пълнят със сол
да фотосинтезирам небето
във всички нюанси на синьото
като причудлива морска жрица
със сапфирена кожа
на цвете

остави ме да измислям бъдното
грамче по грамче да наедрява в дланите ми
да се раждат хиляди утринни вселени
натопени в топло мляко и препечени до златисто,
с намачкани от щастие сатени
със взривен в цветното пух
с преобърнати чашки и чинийки
по дантеленото на изгрева

остави ме да извайвам с пръсти идното
това, което никога няма да бъде
но расте тук, на милиметри под водата
където и само където
под яйчените черупки на пяната

съм спряла да дишам
напълно
и заедно с мен
е спряло
(дори рачето,
дори Ти
дори...)
всичко

петък, 15 юли 2011 г.

Милост за слепите птици

Всяка стъпка раздира, всяка стъпка боде.
Тъмнина е и има в тъмнината море.
Плисват звуци-сирени, блъсват звуци-скали,
а под вятъра ситен, ситен пясък шепти.

Всяко вдишване пари; не, не пари - боли.
Няма пристана с чайки да стигне дори.
Не, не вижда къде е. И не вижда къде
над брега е безкраят; а безкраят зове.

После чува прибоя, и разперил криле,
ту залита на пръсти, ту замахва с ръце.
И по спомен за птица, той притваря очи
и започва да вижда. И полита почти.

вторник, 12 юли 2011 г.

Под стъпките ми нищото се рони

Отдавна изоставен е града
след най-последния апокалипсис.
Колите са черупки от метал
а хората ... от хиляди години липсват.

И е смълчано сякаш след война.
Водата е пресъхнала в чешмите
Прозорците страхът е заковал.
По дворовете се въргалят дрипи.

По пътищата - сламени валма
танцуват под прокапали балкони,
край мръсните витрини се тълпят,
поспират пред табелките "Затворено"

Разбърканите срички "та-мо-са",
отнякъде в нозете ми съборени,
в останките от вестник шумолят...
На ъгъла на храма някой моли се.

Край праговете лъхва хладина,
със мириса на дълго съхнещ корен.
На ъгъла на храма някой моли се.
Под робата му - страшна тишина.

И сякаш ме зове безплътен глас
в далечните прохлади на простора,
но улиците нямат имена,
но улиците здраво са затворени

към ъгъла на срутения храм
към ъгъла, където спи умората,
а през деня проплаква лудостта,
(където невъзможно е да има хора !)

там някой, със качулка на поклонник,
със страшнотиха роба на монах,
най-чистата сълза за мен проля...
Стените на света ми се зарониха.

петък, 8 юли 2011 г.

недосънувани оазиси



полираните плоскости от полусянка и полусветлина
профилите изляти от бетон
масленозеленият оттенък на плочите
клетките по ръката ми
не са мои

зад ъгъла на гладката стена
зад арката в хлътването на коридора
край неизвестно цвете
от чужд свят
най в дъното
се крие окончателната форма на страха ми,
лейди Джесика

има точно пет стъпки
и няколко допустими реалности разстояние
до сенчестата хладина
от която ще ме сграбчи ужасът
в образа на моя най-лош дубликат

или няма

оттатък звънтящата кристална завеса
сълзИ запотеното стъкло
на гарафа с леден чай
източва дим недоизпушен камел
търкалят се парченца канела
но столът се извръща празен

зарязани са вън от векове
нечии разпилени кервани
а наоколо
като в рисувано филмче
ми се усмихват
синеоки камили
и цвилят към мен
"господарю, господарю"

знаех си

вторник, 5 юли 2011 г.

Порой

Рукна дъжд. Сякаш бездна пробита
над площада изсипа безкрай.
Само миг. И небето се плисна.
После долу земята преля.

Сякаш тъпан с разпрана мембрана,
сякаш мях, издълбан с остър меч
се разтвори небето, раздра се.
И кръвта му тече ли, тече.

Вече къщите странни са кораби.
Зад прозорците няма земя.
И небето го няма. А хората...
Всеки Ной във ковчег се е сврял.

Тъжни мачти са горе антените
с неушити все още платна.
Всеки камък от влага е бременен.
Даже въздухът вън е вода.

И зад мътната плът на стъклата
аз очаквам отавдна да спре
този летен порой непонятен;
тази липса на суша в море.

После дълго изплуват стрехите.
И утихва библейският страх,
че небето ужасно сърдито е.
А над къщите съхне дъга.

понеделник, 4 юли 2011 г.

*

Замая ни сезонът на малините,
шумящ и сладък в топлите ни вени.
Реките златни, рано изкласилите,
виновни бяха с медния си шепот.

Подмамиха ни лъскавите мравки
и кошерите, слънчеви и прашни,
и пъстрите морета във тревата,
и пълните с нектари цветни чашки.

Виновни бяха ... тесните пътеки
възлизащи нагоре през листата.
Невинни бяхме. Просто ни отнесе
в гората тиха лудналият вятър.

сряда, 29 юни 2011 г.

Непоетично

Очите им премигват като прилепи,
понякога - като заяли щори.
Понякога скрибуцащо се хилят.
Понякога се прекатурват голи.

Ограбили витрините зад ъгъла,
водата от фонтана пият жадно.
Били са мои, дълго съм ги лъгала.
Сега са улични. И гладни.

Очите им са спрели светофари.
И често са фенери на бордеи.
Препречват, начервени, тротоара.
Продават любовта си за вечеря.

Очите им са мътни като локви,
а устните им - смачкани олуци.
Замръкнали във калното, край кофите,
мечтите ми осъмват блудници.

сряда, 22 юни 2011 г.

Тежко от мълчание

Привършиха ми думите, безценните,
докато се опивах жалко нощем.
И там, между неживите и грешните,
не са безценни вече. А са пошли.

Затихнаха ми мислите и кухо е
сърцето ми, като пресъхнал кладенец.
Пропадат песъчинки през пролуките.
Промъква се в тунела стържещ вятър.

Да, свършиха ми думите, бездарните.
Сега съм празна, стара делва пръстена.
И суха съм като среда на камък,
готова с адски трясък да се пръсне.

Поне да имах корен към земята си.
Коя земя е тази на бездомника?
Кои деди са тези на безпаметния,
на онзи със мъждукащите спомени?

От жреческия път какво остана?
Предълга роба, сигил за безбрачие...
Зъл кикот от гадателските карти.
Парченца посветеност сред покварата.

Помръкнаха ми думите, пресипнаха,
водата в тях е тежка от мълчание.
Докато се опитвам да ги кажа в стих,
от устните ми бликват само хаоси...

понеделник, 20 юни 2011 г.

Огън

Ще трябва да зария този корен
дълбоко под растящата коприва,
а после дълго време да говоря
небрежно за термитите и виното.

Ще трябва да затуля онзи дънер
блестящ и мъхест, долу край липите.
Ти може би случайно ще го видиш.
И може да решиш да го изтръгнеш.

Ще трябва да завържа тая лудост!
Пред теб ще кажа, че е лятна треска.
Внимателно ще ти поднасям супата.
Ще стъпвам плавно, ще изглеждам весело.

Внимателно ще си подбирам думите.
Нали съм най-щастливата невеста.
Тук всеки малък признак на безумие
ще е дори опасно неуместен.

На кучето ще му подхвърлям кокали,
пристегната до кости във престилката.
И тайно ще утъпча онзи огън
от слънцето във цветната градина.

Ще трябва до изрядната покривка
покорно да приседна. И да пия.
И виното да помрачи очите ми.
Остатъка от огъня да скрие.

петък, 17 юни 2011 г.

Бели пера

Бели пера - облачен пух над водата,
падат, извиват на бавни спирали ресници.
В някакъв парк, в царството тихо на лятото.
Бели пера - топли снежинки от птици.

Някъде там, надалеч, в огледалното езеро,
точно където небето докосва земята,
в тънката граница между живота и сенките,
падат, сребристи, във водния свят; и се давят.

После след тях се потапят нозете на слънцето,
робата огнена ляга сред капчици восък;
тъжно преравя дълбокото докато мръкне.
После загубва посока... загубва посока.

вторник, 17 май 2011 г.

Derwydd

Philip Carr-Gomm, The Elements of the Druid tradition

Turning around and around in a circle,
Spiralling towards the centre,
We know that we have come to the centre of who we are.
We crouch on the earth, we touch her with our hands.
We know that we have come to be with her.
Finding ourselves we have found our connection with Nature.
We sing, we speak poetry, we chant, we make music
- finding our hearts we have found the heart of the mystery.
Finding the depths we have found the Way to be simple.

Druidry is not a complicated path. It may not even be a path. Appreciating it involves reorienting oneself so that one can approach the mysterious, the feminine, the Arts, both aesthetic and esoteric, in a way that allows us to let go of our assumptions and presumptions about life and instead carries us, as in a Druid ceremony, around the circle of our life towards the still point at the centre of which is both our True Self and the Divine Source.

вторник, 25 януари 2011 г.

Приказки от Безкрая 3

Пътят натам и обратно свършва внезапно,
до надъвканото по края междузвездно шосе.
Кой друг, освен теб, може да го побере
в ума си...?
Уморих се от чужди светове.

Точица съм от последната чертица на името ти.
Гласна от края на риданието ти.
Пътят към теб е тунел с лунни камъни,
свлечен в невъобразимото.
Зная...
Пръстите ти кървят от драскане
по грубия гранит на безкрая,
а гласът ти преграква от викане.

Отвъд плътността на завесата между тук и другаде
тайна е какво ни очаква -
разпад или синтез,
изгрев или залез,
начало или край.

Кодирам се отчаяно в точки и тирета,
в дълги и къси светлини,
в частици и вълни,
дискретно и аналогово...
Пулсирам в сигнал за бедствие,
като заседнал в беззвездното кораб.

В древните ми карти,
няма долу
и няма горе.
Затварят се, чисти и ...непосочни.
Кой друг, освен теб, може да го побере
в ума си?

понеделник, 17 януари 2011 г.

асфалт

горко тревата нощеска е плакала,
росно пръстта напоила,
пролет е дъхава вън, дълго чакана,
а във сърцето ми - зима

тихо, съвсем, в светлината на сивото,
мъчно пристъпяме двама...
няма вълшебства във здрача предизгревен,
всичко е избледняло,

сякаш отдавна са плувнали в бурени
слепите магистрали,
глъхне асфалтът, от старост напукал се,
див, и разбит, и разкалян,

пътят прекъснат се вдига на плевели,
и между нас се пропуква
"някога, в някой живот", тихо шепне,
"някъде, само ... не ... тука."

неделя, 9 януари 2011 г.

Шепот от слънце... (Отвъд Сенките на Душата)


Думите моя обител са.
Между звуците съзиждам замъци.
Моят лик е върху марките от хиляда небесни крони,
моят лик е по всички златни монети,
изличен, захабен ...
от милионите удари по тезгяха,
от мазните отпечатъци на похотливи пръсти
от кикота на пияни танцьорки,
от игрите на ези-тура
от колебанията на вероятностите,

а по истинската ми плът са се врязали бръчки.

Моето обиталище е извън времето,
там, където са заседнали всички изгубени вещи,
всички изчезнали кораби,
където, най-накрая,
със страшна сила,
съм Себе си,
а същността ми свисти около мен
неудържимо.

Седя на лъчистата маса, в края на простора,
със шепот от слънце в побелялото на косата,
със шепи, преливащи от светлина,
там, където сенките източват до безкрайност
метрополиса от чинийки и чашки,
а край тях,
по снежнобялото на покривката,
избиват най-причудливите бродерии.

Насред окъпания от нетрепваща яркост езерен дворец,
в очите ми е зациклил безкраят
и се върти на спирали,
и бълбука от потенции...
там, където словото е Поезия,
е Абсолют,
от който извира Всичко.

Търсене в този блог

Архив на блога