Залитам по ръба... За лунатиците
таванът е приют за стари вещици.
Притихвам. Под антените. При птиците.
Очаквам те, Любов... И ми е тежко.
Изтърках си подметките по покрива.
Да, уж е сън, а болката е истинска.
И аз така до костите съм мокра.
Сълзя по капандурите и жиците.
Денят ми съмва в кал и капе в шахтите,
на стъпки по перваза тръгват изгреви.
Нощта се сгромолясва зад оградите,
на режещи ъгли от керемиди.
И аз напразно сричам до прегракване
забравени слова. Очаквам чудото.
С болнави рози, скъсани в лехата ми.
С пера от лед, и рокля на светулки.
Градината се дави. Заскрежено е.
Петите ми продраскват по олуците.
Не помня нищо... (Помня.) Ще си легна.
И само ти, Любов, ще ме събудиш.
Волна молитва воля
Преди 1 месец
Все още съм тук
ОтговорИзтриванеи всичко още е в мен -
никога не си е тръгвало.
Някога пишех, пламтях и воювах
днес съм уморен
мечът ръждясва в килера
няма каузи, когато няма хора.
Всичко двои се
нетрайна нетрайност царува
в разцеплението между вселените.
Няма вина в безвремието
няма вина и във времето
просто е такова, каквото е.
Пътните знаци изчезнаха
километрите станаха години
какво да следвам?
Казват - познай себе си.
А има ли себе?
Или само обвивка,
пълна със нищо?
Стоя там
където няма посоки
водите се плискат,
вали.
И днес
какво друго да ти предложа
освен
топлината на прозата?
Барбагого
reloaded ;)