неделя, 19 декември 2010 г.

На Покрива

Залитам по ръба... За лунатиците
таванът е приют за стари вещици.
Притихвам. Под антените. При птиците.
Очаквам те, Любов... И ми е тежко.

Изтърках си подметките по покрива.
Да, уж е сън, а болката е истинска.
И аз така до костите съм мокра.
Сълзя по капандурите и жиците.

Денят ми съмва в кал и капе в шахтите,
на стъпки по перваза тръгват изгреви.
Нощта се сгромолясва зад оградите,
на режещи ъгли от керемиди.

И аз напразно сричам до прегракване
забравени слова. Очаквам чудото.
С болнави рози, скъсани в лехата ми.
С пера от лед, и рокля на светулки.

Градината се дави. Заскрежено е.
Петите ми продраскват по олуците.
Не помня нищо... (Помня.) Ще си легна.
И само ти, Любов, ще ме събудиш.

1 коментар:

  1. Все още съм тук
    и всичко още е в мен -
    никога не си е тръгвало.

    Някога пишех, пламтях и воювах
    днес съм уморен
    мечът ръждясва в килера
    няма каузи, когато няма хора.

    Всичко двои се
    нетрайна нетрайност царува
    в разцеплението между вселените.

    Няма вина в безвремието
    няма вина и във времето
    просто е такова, каквото е.

    Пътните знаци изчезнаха
    километрите станаха години
    какво да следвам?

    Казват - познай себе си.
    А има ли себе?
    Или само обвивка,
    пълна със нищо?

    Стоя там
    където няма посоки
    водите се плискат,
    вали.

    И днес
    какво друго да ти предложа
    освен
    топлината на прозата?


    Барбагого
    reloaded ;)

    ОтговорИзтриване

Търсене в този блог

Архив на блога