вторник, 16 ноември 2010 г.

Стая 8 1/2

Студът се залюлява по халата ми
(ей там, където срязах две-три копчета)
и болнично се плъзва под подплатата.
Студът ме завладява пласт по пласт.
С стерилните си анемични нокти,
забива тънко номерче в ръката ми,
и ледено от мен отпраща гостите,
след всеки сгърчен... невротичен крясък.

Студът се е разрастнал през системите,
на дългото ми амнезично хранене,
на бавното ми безкомандно дишане,
в безстрастното на пергаментовата кожа,
по устните горчиви с дъх бадемов
- остатъци от двойна, двойна, двойна доза.
По смръзналите на спирали кичури.

И само, и единствено сърцето,
заседнал в плитчините глух часовник,
изблъсква хладки капчици живот,
навсякъде в смразените ми вени,
навсякъде по нервните окови

какъв е смисълът му, щом не е любов,
(какъв е смисълът му...) да отмерва времето ?

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога