вторник, 7 септември 2010 г.

храмът на тихата лудост


И аз съм там.
Като
богиня червенокоса на нищите.

В болезнената синева на очите ми
се давят уморени напеви.
Изхабени са от невинен смях устните ми,
порязанa е кожата ми
от счупените на парченца залези.

Покровителка на жалките и на безумните,
на онези, които се олюляват по разбитите улици,
със прогнили криле,
и пробити плащeници,
аз съм малка,
малка,

кой ще откликне
на моето собствено тихо отчаяние,
сега, когато е изчерпана
дарохранителницата ми с утехи ?

Кому да принасям жертви,
и да горя благоухания?
Чие име да обвинявам
за ужасите на безкрая си ?

Ще бъде ден, и нощ,
и ден, и нощ,
без притчи,
без вселенски смисли,

когато по закърпените ми накриво одеяния
ще се търкалят сълзи,
тежки като камъчета.
Ще се разнищвам тъмно,
а луната ще е само
поредното ми хлабаво,
изтъркано страдание.
Дори не медна монета,
дори не къшей хляб,
дори не копче.

Нима не виждаш, страннико,
ти, който стъпяш плахо,
че аз съм само
просякинята на входа?

Хвърли на прага приказките си за обич,
да не прекрачи вътре ни едно
нелепо вричане,
смили се само,
и изпей ми някой химн,
за лудостта,
преминала отвъд отвъдното,

не пипай плочките
със крайните ми истини,
ни свитъците с тайни формули...
и скоро тръгвай.

Защото стигне ли те нежният им шепот,
от утре с тебе
ще се случи
същото.

3 коментара:

  1. Поне в 1 миг направих нещо добро.Не съжалявам...Е ако бях успяла сигурно щеше са е друго

    ОтговорИзтриване
  2. И какво,
    само ще си разменяме солидарности ли...
    Я се стягай! Че ако си богиня на нищи, дребни и т.н., значи и аз се закачам. :)

    ОтговорИзтриване

Търсене в този блог

Архив на блога