четвъртък, 9 септември 2010 г.

перушина


Три стъпки до върха на пирамидата,
надолу се търкалят
камъчета,
ти просто се вкопчи, като тревичката,
и в процепите хлорофилно враствай.

Пусни си само шапката,
да пада
със царевичното човече в тебе,
мисли на нахуатъл,
водопадно,
докато се надигнеш и прелееш,
изхвърляй гордостта да съхне хлебна,
намачкай облаците
в кактусово вино,
увивай се в зелени йероглифи,
утихвай, изтънявай и олеквай.

Помилвай тази малка синя птица
която си отглеждаш във сърцето,
и нека ти избива перушина,
по онзи цветен клей
на раменете,

И нищо, че ще плесне във нозете ти
разлютен змей с опашката си,
бесен...
и смъртно ще те повлече след себе си.
Ти вече си обсебен от крилете,
свръхнежен бог,
с лазурното пропит си.

Ще скършат твоя опит за летене,
ще падаш,
падаш, падаш,
падаш
падаш... падаш,

но с тебе
там, над юковите бездни,
да, с тебе ще се смъква
и Небето.

2 коментара:

  1. дали и небето ще слезе. Толкова е високо, а аз едва прохождам .Имам още мноого за да го накарам да слезе с мен

    ОтговорИзтриване
  2. онова небе е вътре в теб, недоизровено, то не може да бъде "накарано", чуждо му е всяко насилие...
    ти например обичаш красивото и светлото, нежното, нали? искаш и на другите да им е светло, нали?:) = това е порив от небесната ти страна ;)

    ОтговорИзтриване

Търсене в този блог

Архив на блога