вторник, 31 август 2010 г.

И няма край

Когато всички притчи се увият
на змии във основата на мислите ми,
когато искат още жертви (искат!),
а нямам сили нови да измислям,

когато в мене огненият дракон
прости се и с последната искрица,
а после се смали и се разплаче,
разбрал, че носи нежното на птица,

когато в мен монахът-воин се сепне,
изтръскал всички букви от ръкава си,
и тръгне в диамантената крехкост,
която със духа се извървява,

когато в мен притихне всяка радост
до тъжната любов, че съществуваш,
зад тежката стена на някой залез,
над чашата с горчиво-кротка лудост,

тогава блясват слабо, като в черква,
свещици от стопената ми памет;
и виждам, че зад мене зеят бездни,
а там, пред мен - Червени океани...

А нямам жезъл.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога