вторник, 17 август 2010 г.

Ято от прах

Разпилях се - картина от пръст.
Тази сутрин разпръсна ме вятърът.
И политнах над белия път
- ято птици от прах, без крилата си.

Призори е така, вече век.
След нощта, във която те чакам,
всеки лъч, с по едно острие,
срязва моята форма от мракове.

Ставам лека, по-лека от смях,
разхвърчавам се, после се губя.
Нямам смисъл, посоки, компас
и съм облак прашинки във бурята.

Само споменът някак държи
във едно мойта перлена цялост.
А скръбта ми в рояка шепти:
Без любов за какво ти е тялото?

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога