четвъртък, 15 юли 2010 г.

Заплитай съня ми

Дълго те търсих, бруха, скитах и обикалях.
Сипала си забрава в звънките питиета.
Сложила си коварства в тихото на стрелата,
в тъмното на водата, в крехкото на сърцето.

Плувнали са тревите, в бяло и жълто, вечна.
Морен светът чезне, трепка и се размива.
Чашките се подпалват в яркото на небето,
гъста и синя захар по стъбълцата слиза.

Дворът ти е потънал в крайчета от дантели,
в паяжини, арахна, в късчета лабиринти.
Трябва да мина леко, трепетно и смирено,
иначе ще ме срежат нежните ти извивки.

Стъпките ти навред са, тебе те няма, дивна.
Кикотът ти се губи в мокрото на лехите.
Късаш със дъх листи в пламналата къпина,
в ниското местиш сенки и ме наричаш с име.

Къщата ти ме кани, шепнеща, ветровита,
сънищата подрънкват, вързани на верижки;
сплитай ги, сплитай, само нещо да те попитам -
сън ли плетеш или на моя живот нишката?

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога