вторник, 4 май 2010 г.

Екзорсизъм

Потраква със златистите парченца
от моите звезди, за друг отгледани,
и с смях ги разпилява по шосето.
Откраднал е частици от сърцето ми.
И пита все: "Дължа... дължа ли нещо?"

Навътре в коридорите се мъкне
нехайна сянка, с кикот на безделник.
Света ми прекроил. И го разбъркал.
Затворил грубо слънцето ми в клетка.
Ей тъй, за него. В мрака да му свети.

"Дължа ли?", пита толкова изкусно
докато плюе тичинки в нозете ми,
намерил най-накрая и Градината.
Не зная как, но някак съм го пуснала,
а той се е изтегнал под небето ми
и се ухилил толкова невинно,
докато мисли как да ми го вземе.

Не е каквото трябваше да бъде...
Присвивам устни. Тихичко броя.
И бавно в мене се надига тътен.
А той пищи : "дължа дължа дължа".

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога