четвъртък, 3 декември 2009 г.

Безкрайното настъпване на мрака

Ела, отпий от медения залез,
заседнал в тъмно ъгълче на чашата.
И дълго за деня си ми разправяй ...
Виж, цялото небитие е наше.

Прозорецът е зейнал към безкрая.
В дървото му догаря чуждо слънце.
А рамките разделят меко стаята
на тлеещи предздрачно правоъгълници...

И има време всичко да се сбъдне
в безкрайното настъпване на мрака.
Звездите ако спрем, ще сме безсмъртни.
Тъй както бяхме някога във Амбър.

И няма безнадеждно да се търсим,
залутани в тълпи безлики сенки.
Ела и съживи духа ми с пръсти.
Виж, всички нишки в мен са изтънели.

И всичко в мен - за твоя глас копнее,
загубило най-древната си форма.
Ела, отпий, преди да се разлея
и после дълго нищо да не помня...

Търсене в този блог

Архив на блога