петък, 29 май 2009 г.

Преди да ни направят

Безкрайно ще усещам нежността
на устните, целунали душата ми.
Дори след десет хиляди лета.
Дори да се превърне в прах земята.

Безкрайно. В онзи много кратък миг
преди край нас да затрещят вселени
и вредом да се нароят звезди.
Когато бе навсякъде по мене.

Когато ни прескачаха лъчи.
И още бяха много криви правите.
А ние бяхме две мъглявини.
Преди от плът и кръв да ни направят.

вторник, 26 май 2009 г.

Не съм по мярка

Понякога не овладявам мислите си.
И те се дърпат бясно между веждите,
отскубват се бунтовни, напористи
към устните ми... И горчат, и режат.

Понякога се наводнявам с думи.
Преливат по косата ми и капят.
Възправят между нас вълни безумни
от звуци. И взривяват стаята ...

Понякога не спирам тишината си.
И тя свисти на път да те залее.
Не съм по мярката ти. Колкото да стягаш,
ще късам позлатените ти ремъци.

Понякога се давя от мечтите си.
Когато друго нищо не остава.
Не съм по мярка... Колкото да искаш.
И няма, просто няма как да стана...

Нефрит и пурпур

Беше нашата цветна приказка.
Със оживи, сребро и амбър.
С лабиринти и плетеници.
С стъпала от порфир и мрамор.

Беше нашият свят от слънце.
От сапфири, нефрит и пурпур.
С меден блясък и арфи звънки.
И кипящо небе лазурно.

С цитадели, фонтани, арки,
бели рози и златни струни.
Ти бе Кралят на всички бардове.
Аз - Кралицата на безумците.

Беше нашият замък огнен,
с ослепително бели кули.
Ти твърдеше, че са декори.
Може би... Но пък бяха чудни.

-------------
Ataraxia - De pourpre et d'argent

петък, 22 май 2009 г.

archetypum

Записах те, любов, по тялото си.
Виж, кожата ми е пропита с теб...
Попих те
и във всяка моя клетка, огледално,
е врязан образът ти.

Бродирах те
по изморената матрица на душата си,
в нестройните програмни редове
на мислите си,
по нервните си окончания ...
навсякъде.
Верига след верига,
след верига
порочно си заключен в мен ...

... те пазя най-ревниво в себе си дори
след хиляди раздели и умирания
те пазя -
скъпоценен отпечатък,
задържащ крехкостта
на същността ми,
готова всеки миг да се разпадне.

Изписан си навсякъде по мен...
Така е още
от началото на времето.
Да бъда съвършен за нежността ти
пергамент
и да не мога
да не те обичам повече.

сряда, 20 май 2009 г.

Беше ...

Беше ден като ден, но по-ярко просветваше слънцето,
беше улица стара в безкрайно затънтен квартал
бяхме ... помни ли някой от нас за къде точно тръгнали...
беше жадна земята, небето - то бе от метал.

Тежко дишаха къщите в ризи от дялани камъни,
посивели, покрити със мъх и стени от бръшлян.
И бе пусто. А ние вървяхме край прашни огради,
бяхме страшни и хубави, светли, невинни. Деца.

Бяха взели от нас нещо толкова.. истински ценно,
дето пази в нощта крехкостта да не се разпищи.
И наместо сърце във гърдите си криехме бездни.
Смехотворни надежди за щастие вместо мечти.

И тогава, край тази разбита от времето спирка,
аз пресрещнах за миг твойте сини, прекрасни очи.
В тях потрепна небето, сапфирено, и се усмихна.
И замряхме така ... Само Аз, Топлината и Ти.

После ... пукот и гръм, заваля светлина по асфалта;
закипя из канавките, сви по разбития път.
Беше ден като ден. Само слънцето беше неистово ярко.
И запали в косите ни най-причудливия сън.

вторник, 19 май 2009 г.

Не казвай нищо

Седни до мен и нека да сме тихи.
Седни, не говори. Светът боли.
Бъди за мен покоят на водите,
в кристалния им ромон лъч бъди.

Седни, любими, и не казвай нищо.
Виж, цялата кървяща съм от думи...
И бавно с любовта си ме разнищвай
до раните, оставени от другите.

Седни и не ме пускай да залитна
към мрака на поредното безумие.
Вземи ме с теб в онази нежна приказка,
която после дълго да сънувам.

вторник, 12 май 2009 г.

Пробуждане

В лехата вън избухваха лъчи
под кремавите стъпки на зората.
И с пукане на остарял винил
скриптеше тихо, утринно тревата.

Златиста светлина се наслои
по спящите небесносини камъчета.
Превзе по малко външните стени,
протегна пипалата си към стаите.

Приплъзна се по сечените стълби,
във странни плетеници от мъниста.
Със светеща материя изпълни
прашинките по прага и стрехите.

Когато ме целуна във съня ми,
вратата бе се срастнала със времето
дървото бе се вкоренило в камъка,
със всичките си девет измерения,

а ти застана в блесналата рамка,
във сянка от листа и пеперуди,
с коси от слънце и сърце от вятър...
И много бавно почна да ме будиш.

понеделник, 11 май 2009 г.

Малка нощна тишина

дъхът му в хладината на липите,
по нейното ожулено коляно...,
сред всички тия стъкълца забити
по тъмния асфалт, където лампи,
с разбитите зеници на очите си,
събаряха безчет мъждиви криви ...,

дъхът му в яснотата на нощта...,
когато глух провлачен грак на птица
приспиваше проплакала врата,
попиваше чертици от сълзите и ...,
и сипеше повяхнал цветен сняг
по пейките със летви поизтрити,
по спящата след зноен ден земя
от мириса на лятото пропита,

дъхът му, който - топъл нощен вятър,
подхванал лунни късчета хартия,
и прах след дъжд, и скърцащи листа -
замираше оплетен из косите и...,
и който по извивките на лакътя
прокарваше трептящи тънки линии...,

дъхът му, като етерна завивка,
накрая я обви във тишина,
а после до една стопи звездите.

неделя, 10 май 2009 г.

Разкъсани строфи

Тази нощ ги наряза луната.
Част провеси по болния мрак,
с част от тях ми назъби душата.
Част от тях ми се впиха в плътта.

Тази нощ ми надъвка строфите
С леден хихот оглозга римите.
И сега с тънки струйки обич,
пиршеството си щедро полива,

Тази нощ натроши ми звездите
и ги вряза във мокрия пясък.
Там до смърт ги кълваха птици,
и превърнаха в морски крясъци.

По небесните струни виснаха
на парцали разкъсани срички.
Колко още остава, Истино,
докато се срути ... всичко?

петък, 8 май 2009 г.

Magdalene

I.
Тя е дребничка
в своята смачкана рокля,
възширока във кръста,
с потънали в морав десен
рамене.

Не по мярка е всичко по нея,
и болката,
и зеленият шал от удавено
сякаш във кръв
кадифе.

Не на място е някак...
Под тихия ритъм на полка -
непокорно откраднати звуци
с привкус на кафе -

с точен мах на ръката премята
навред по простора,
между куп цветни щипки
и късчета синьо небе,

между два ката черни и два ката бели
стени от сълзящо пране
(със отлично заучени жестове)
тя оплита с въже
любовта си...

II.

Мълчаливо поглажда изтритите шарки
на плочките,
изтънели навярно към някоя (друга...)
вселена
и, безмълвно загледана в бездната
на прозореца,
(към небета, където е някак по-друго
времето),
акуратно нарязва, без никак да терпне,
без даже да мигне
волята си.

И най-после приглажда по себе си (болката...)
роклята
и черви безобразно,
и черви непохватно
устни.

В тази твърде голяма за нея безцветна
ро(к)ля
на любимата, малка,
домашна,
прекрасна
блудница,

(Господи...)

четвъртък, 7 май 2009 г.

Докато светът спеше

.... и сме шепот от прах и кикот
тази сутрин добили форма,
мъх по камъчета в тревите,
светлосенки по цветни клони,

ситен облак от водни пръски,
вдигнат в локвите от врабчета,
светли щрихи от мокро слънце
по измитото на шосетата,

хипнотично небе от люляци
във окото на чудно птиче,
силуети от бели пухчета,
сплели нежните си чертици,

топъл полъх на сънен вятър
в лабиринт от замряло време.
Призори ни роди земята,
докато светът спеше...

сряда, 6 май 2009 г.

Когато е следобедът на дъжд

Когато е следобедът на дъжд
и прашните прозорци зажаднеят,
и в задуха витрини зазвънтят
и жиците аха да им запеят,

във онзи миг, когато тежестта
прибавя атмосфери към сърцето ми
а някъде на двора пропищят
деца, ненаиграли се с небето,

когато тъжно мравките замрат,
залутани в тунелите си тесни,
а в гърлото ми е заседнал гръм
и трябва само малко, за да тресне,

утихвам ... онзи облак сив да спра,
увиснал сантиметри над перваза.
Когато е в очите ми на дъжд.
Преди небето да се сгромоляса.

вторник, 5 май 2009 г.

All the ways leading elsewhere

(transl.)

Green as jade was the colour of my dress
all embroidered with forest blue flowers.
Steel grey eyes and the hair in flames,
white as snow magic pearls in my crown.

I had golden key on a necklace,
in the gloaming presented by witches,
keeping stairs of stars through the Neverness
to the Lands beyond the Grey shadows.

Half-asleep I was walking on stony paths.
Blindly looking all over the squares
for the One who I loved by night.
Bit by bit growing old. But still young.

Growing old and redeeming my promise.
In this city with ebony towers.
In this trap of the time seeking fords.
Getting elsewhere... hour by hour.

I had golden crown, have you forgot?
And a beautiful purple blood wrap.
Broken key on a necklace of love.
And a madness concealed in the eyes.

Всички пътища стигаха другаде

Имах тъмнозелена роба.
С нежни горски цветя до глезена.
Имах странни коси от огън.
Снежнобели в косите перли.

Носех златен ключ с тънка верижка.
В късен здрач подарен от вещици.
Пазещ звездните стълби в нищото,
към земята оттатък сенките.

Денем ходех насън по плочите.
Сляпо търсех насред площада
Онзи, който обичах нощем.
И така остарявах. Млада.

Остарявах така, вречена.
В този град с абаносови кули.
Търсех брод през капана на времето.
Ала винаги стигах другаде.

Имах златна корона, помниш ли?
И прекрасна наметка пурпурна.
Счупен ключ на верижка от обич.
И стаена в очите лудост...

The Song of Axieros - Ataraxia *

Not of father, nor of mother
was my blood, was my body.
I was made from nine blossoms,
blossoms of the nettle, oak and thorn,
nine powers of nine flowers,
nine powers in me combined.
Long and white are my fingers
as the ninth wave of the sea.
I have played in Lloughor,
I have slept in purple,
my wreath is of red jewels.
I know so many songs,
my cassock is red all over
but I prophesy no evil.
A million of angels
stand on the point of my knife.
I am a wind on a deep lake,
I am a tear the Sun lets fall,
I am a hawk above the cliff,
I am a thorn beneath the nail,
I am a hill where poets walk,
I am a tide that drags to death.
Roses, Servants, Sisters,
Goddesses of falls and ruins,
Goddesses of the moon barely skimmed,
Goddesses of the dumb race
you don't have lost me yet.


(italian version)
Non di padre nè di madre
fu il mio sangue, fu il mio corpo.
Mi formai da nove fiori
fiori d'ortica, di quercia e di rovo
nove poteri di nove fiori
nove poteri combinati in me.
Lunghe e bianche sono le mie dita
come la nona onda del mare.

Ho suonato a Lloughor
ho dormito nella porpora
la mia corona è di rossi gioielli
conosco molte canzoni
la mia tunica è tutta rossa
ma non profetizzo alcun male.
Un milione di angeli
sono sulla punta del mio coltello.

Sono un vento su un lago profondo
sono una lacrima che il sole lascia cadere
sono un falco alto sulla scogliera
sono una spina sotto l'unghia
sono una collina dove camminano i poeti
sono una marea che trascina alla morte.

-------------
* Ataraxia - Kremasta Nera - Song of Axieros lyrics;
текст, заимстван от Cad Goddeu - Битката на дърветата и Hanes Blodeuwedd

понеделник, 4 май 2009 г.

Мъгла

Когато утринта ми е сълза,
отронена с въздишка от небето,
потекла от сърцето на нощта,
безмълвна като книга непрочетена,

аз взимам си наметка млечнобяла,
покривам си със перлено косите,
и тихо, с нежни стъпки по земята,
пристъпвам из покоя на градините.

Танцувам по златистото на чашките,
забравени по мръкнало на двора,
разстилам се по бялото на масите,
увивам се по плетени столове...

Понякога полепвам по лъчите
на слънцето, надвило някой облак,
говоря си със тях, а после спирам
в листата на замислена топола.

Мечтая си да скитам из гората
в прегръдките на някой бистър ручей,
но моята мечта разсейва вятърът
и в капчици росица ме превръща.

Улавям се за чашка от метличина,
заричам се и утре да си спомням,
частиците от мен да пазят истината,
че аз съм горска нимфа омагьосана.

Потичам безутешно по тревата,
в пролуките сълзя на мъхест камък,
безпаметно се стичам към реката,
но утре ще се вдигна, н е з а б р а в и л а.

неделя, 3 май 2009 г.

Търсех стъпкани в прашното истини

Първо бронята срастна с кожата.
Тази ..., дето ме прави рицар.
После конят ми с огнен косъм
оглупя, стана слаб и рижав.

Избледня и цветът на очите ми
- скърцащ пясък по плащ на призрак.
Всеки път, щом отпуснех мигли,
хищни мелници ми се привиждаха.

Пустошта под нагръдника вляво,
беше някога сенчест оазис.
Изгоря до тревичка, няма го.
И сега вътре пъплят миражи.

Уморих се от битки праведни.
Много грешни ми кърпиха раните.
Този свят бе от кал направен,
а пък аз все му търсех златното.

Щом и мечът в ръжда заяде
надписа му смених на "Умора".
Във сърцето ми плъзна жажда.
На лицето – печален образ.

Сто лета дишах прашни пътища.
Търсех стъпкани в ниското истини.
Крачех смело, не се обръщах,
а нощта ми ядеше петите.

А денят ми напукваше устните.
Бавно бронята срастна с мислите.
Вече нямам какво да губя.
Нито даже какво да събличам.

събота, 2 май 2009 г.

Всеки миг недокосване

По ръцете ми се промъква,
(и боли) неизказана нежност.
В ярко слънце трепти по стълбите
и разтиква дъждовните облаци.
Балансира на края на пръстите
в невъзможност да стигне сърцето ти.
Всеки жест е натегнал от обич,
всеки жест неизпълнен е бреме.
По ръцете ми тръгват пориви.

По ръцете ми плъзват спомени,
неизживени, от друго време.
Под нозете ми пукат чувства
- причудливи трохи за гълъби...
Всеки миг неприсъствие - мъка е,
всеки миг недокосване - треска.
Да не мисля за теб е изкуство,
като това да танцувам по въглени.
Ако не усвоя безчувствието ...
ще ме събираш от пепел.

Търсене в този блог

Архив на блога