четвъртък, 30 април 2009 г.

De profundis

Същността ми напира през порите.
Същността ми се мята безумно, запечатана с огън.
Същността ми раздира кожата.
През кръвта се просмуква чак в крехкия мозък на костите,
с онзи писък на стегнати в режещи ремъци скотове,
на пленени във лепкави паяжини насекоми,
на откъснали в битка крилцата си водни кончета,
на побелели от ярост медузи-горгони...
Същността ми сълзи там, под клепките, като отрова.
Същността ми напира да се роди отново,
без да трябва да лъже, да се преструва, да моли.
Същността ми не помни, за Бога, какво е сторила!...
Като в ларва с крещяща обвивка, сама и безпомощна,
същността ми се блъска насън да напука затвора си.
Тя не знае доколко, необратимо, е болна...
Само... иска, бездомна, един ден да и отвориш...
В плът и кръв, зад решетки от изхабени атоми и изморени от сплитане хромозоми,
същността ми от толкова време вика на прага ти, Господи...
Омагьосана.

**********

Delerium - Angelicus

събота, 25 април 2009 г.

Не помня накъде...

Ръкавите ѝ - цветна плетеница.
Косите - мед и утринни отблясъци.
Когато спрях за пътя да я питам
към онзи хълм нагоре през листата,
зад нея ранно слънце занаднича.

По дрехите ѝ светлини и сенки
потрепваха на утринния вятър.
Очите - ясни морскосини крепости,
разбили не един мореплавател.

Реки от горски здравец и метличина
лъчисто се огъваха под пръстите,
насреща ми неземно се усмихваше,
земята звънко пееше под стъпките ѝ.

Не помня накъде се бях запътил,
когато спрях за пътя да я питам.

петък, 24 април 2009 г.

И скитаха...

Те скитаха, загубили дома си...
И виждаха частиците му в мислите си.
Докосваше ги с полъха на вятъра.
Поглеждаха се - светваше в очите им.

Съзираха го в бързеите, рукнали
след летен дъжд, край мъхестите камъни.
И скитаха. Земята си загубили.
Изтръпнали от ужас, че я няма.

Прозираше през топлината вечерна,
когато мек пожар топеше сенките им.
В мастилените гънки на небето бе,
в сълзата. И във крехкостта на цветето.

Допрели устни - трепкаше по кожата им.
В ръцете им преливаше от нежност.
Те никога от там не бяха тръгвали.
От онзи дом, дълбоко скрит в сърцето.

****

My pagan land

понеделник, 20 април 2009 г.

I'll be the whisper in your hair

(transl.)

I remember still the warm reflection
in your sight overflowing with love,
and fulfilled with the purest affection,
with thin veins of faith and blind hope.

I remember the deep bleeding wounds
Not in armour engraved, but in your heart.
You were killing a part of yourself
Leaving pieces of you on each star.

I remember … At parting was floating
Love through the sharpen rock slits.
And the soil was soaked with loving
And the dust was flooded with tears.

All the warriors are perished for ages
Beneath the cold bosom of the sky,
But the old oaths with metall taste
Are still glimmering deep in your eyes.

You are roaming with rust on the mail,
In long forgotten bloodstained fields,
And your soul is fading away.
I am gathering words of relief.

Tomorrow morning when you’ll be drowning
In a morbid sleep, broken by fever,
I will come with the colours of the dawn
And I’ll be the whisper in your hair.

And I’ll be the prayer on your lips,
The ray of light in your deepest abysses,
You’ll be looking me still half asleep,
And, in front of us, the eternity will be.

--------------
ghost love score

петък, 10 април 2009 г.

Да убиеш времето

Има страх от смъртта, в черен мрак да потънеш безследно.
Или страх от високо. От ниско. От върхове. Бездни.
Страх от радостен миг - че ще бъде навярно последен.
Даже страх от любов. Даже страх и от липса на смелост.

А страхът е стихия, която се храни със Вечност.
Тя гризе светлината и плюе надъвкано време.
На секунди го слепва. В графа го реди "непотребни".
Или "страшни" и "грешни", или пък "почти безнадеждни"...

С часове го убива, по пейките и по площадите.
В мръсни прашни таверни или във сплетни зад оградите.
По безчет колелца го завърта - хиени зъбчати,
и раздира мига. На чертици, стрелки и понятия.

На минути, пропити с вина. И споени от грижи.
На изплашени мисли, препускащи сляпо по листите.
Вдишва нервно. Издишва. И пулса из вените движи.
После тихо изтрива мига с леден дъх. С мах на миглите.

четвъртък, 9 април 2009 г.

Онези неземни пътеки...

Никой не може да ни отнеме
онези разцъфнали вишни.
В техния цвят спряло времето дремеше
и ние със него. Всевиждащи.

Никой не може (помни) да ни вземе
онези сапфирени утрини.
Синьо, дълбоко, небето ни шепнеше,
а ние го слушахме. Влюбени...

Все ще ни чакат, във пролет потънали,
онези неземни пътеки.
Свили дъха си, смирено ще тръгнем.
На поход вълшебен, към себе си.

Чак до онази обител порутена,
в ръждива трева облечена.
Нежни деца, до невинност учудени...
макар и за миг - вечни.

понеделник, 6 април 2009 г.

Безсъници II

За кой ли път ревниво ще ни буди
звънтящият, шептящ ловец на сънища...
От масата ще смигват като луди
луни от мед със рогчета нащърбени,

(а мракът, този сплетник неуморен,
тъй злобно ще се киска от прозореца...)

За кой ли път ще скитаме далече
от тихия ни дом в гора от приказка.
И кротко между нас ще зеят бездни.
От някакви бездарници измислени.

За кой ли път ще сме размирни пешки,
безмилостно пленени от съдбата си.
Ще крачим черно-бели, някак смешно,
да търсим дръзко края дъската. 

За кой ли път ще са от плюш завесите,
с хихикащи по тях звезди изкуствени...
А ние ще звучим като в пиеса.
Написана във пристъп на безумие.

Синя пеперуда

Копринено раздира хоризонта.
Викът и къса рязко струни синкав огън,
опънати в малиновата паяжина.
Задавила в сапфирено простора,
в блестящото трепти до скръб протяжно
оплетена в лъчисто пеперуда.
Проблясва. Яркосиня, несъбудена.

Придърпва жадно сноп светлинни нишки
от топлата утроба на небето.
Пулсира по искрящото на вишните,
и с тътен глух напуква световете...
От жалния и вой изтръпват устните ни.
И пръснати на хиляди парченца
подрънкват тихо нежни изумруди
приспивна песен с думи пеперудени,
провесени от сламения покрив...
..
Дъхът ти е опиващо любовен.
Небето - тюркоазена отрова,
а мъничкият свят в тревата - чудо...

четвъртък, 2 април 2009 г.

Тя е тази, която..

Жената, която в мен зърваш за малко понякога,
има дом сред водата и пише в съня на дърветата.
А гласът и е ясен... само мислите - непонятни.
Те вървят по незнайни пътеки, полепнали прашно по дрехите и.

Жената, която не виждаш във мене (и жалко),
си измисля далечни звезди по гръдта на небето.
Във полите и пеят щурци песента на земята.
А пръстта резонира в ръцете и с мирис на вечност...

Тя е тази, която за малко да видиш, когато
плаче тихо над локвички кално потъпкана нежност.
Нощем срича забравени думи за обич и лято.
Тя е тази и още... Неземна, стихийна, безбрежна. 

Тя е тази, която тъй ревностно крия от тебе,
издълбала любов в най-дълбокия пласт на сърцето си.
Тя потръпва, когато престорено-сладко и шепнеш,
като пърхаща птица с криле, натрошени от клетките.

Тя прозира под кожа до кръв наранена от ласки,
и вибрира по костите с яростен вик на безсилие.
Тъканта на душата и стене, а устните гаснат
от премазваща слабост. От толкова... необичане.

Търсене в този блог

Архив на блога