събота, 3 октомври 2009 г.

Когато проплаче сърцето

Колко страшна е тя, тази мъртва кристална пустиня,
изгоряла трева, натежали
до гръм
небеса.
Изличени следи самота, хоризонти без име,
там до края вървях,
дишах
пясъци,
огън и прах.

Дълги, знойни лета ...
Да не мислиш,
че имаше избор.
Планини надживях,
те сега са безводни дъна.
Занемях, изгорях
и докато
безмълвно те виках,
по плътта ми
едва
се крепеше
примряла
душа.

Много, дълги лета...
Да не мислиш,
че имаше
смисъл?
Стисках зъби, крепях колена
и не исках да знам
как докато кънтяха на кухо в главата ми мисли,
в мен
сърцето
от болка крещеше.
Крещеше
"Вода!"

2 коментара:

Търсене в този блог

Архив на блога