сряда, 20 май 2009 г.

Беше ...

Беше ден като ден, но по-ярко просветваше слънцето,
беше улица стара в безкрайно затънтен квартал
бяхме ... помни ли някой от нас за къде точно тръгнали...
беше жадна земята, небето - то бе от метал.

Тежко дишаха къщите в ризи от дялани камъни,
посивели, покрити със мъх и стени от бръшлян.
И бе пусто. А ние вървяхме край прашни огради,
бяхме страшни и хубави, светли, невинни. Деца.

Бяха взели от нас нещо толкова.. истински ценно,
дето пази в нощта крехкостта да не се разпищи.
И наместо сърце във гърдите си криехме бездни.
Смехотворни надежди за щастие вместо мечти.

И тогава, край тази разбита от времето спирка,
аз пресрещнах за миг твойте сини, прекрасни очи.
В тях потрепна небето, сапфирено, и се усмихна.
И замряхме така ... Само Аз, Топлината и Ти.

После ... пукот и гръм, заваля светлина по асфалта;
закипя из канавките, сви по разбития път.
Беше ден като ден. Само слънцето беше неистово ярко.
И запали в косите ни най-причудливия сън.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога