понеделник, 4 май 2009 г.

Мъгла

Когато утринта ми е сълза,
отронена с въздишка от небето,
потекла от сърцето на нощта,
безмълвна като книга непрочетена,

аз взимам си наметка млечнобяла,
покривам си със перлено косите,
и тихо, с нежни стъпки по земята,
пристъпвам из покоя на градините.

Танцувам по златистото на чашките,
забравени по мръкнало на двора,
разстилам се по бялото на масите,
увивам се по плетени столове...

Понякога полепвам по лъчите
на слънцето, надвило някой облак,
говоря си със тях, а после спирам
в листата на замислена топола.

Мечтая си да скитам из гората
в прегръдките на някой бистър ручей,
но моята мечта разсейва вятърът
и в капчици росица ме превръща.

Улавям се за чашка от метличина,
заричам се и утре да си спомням,
частиците от мен да пазят истината,
че аз съм горска нимфа омагьосана.

Потичам безутешно по тревата,
в пролуките сълзя на мъхест камък,
безпаметно се стичам към реката,
но утре ще се вдигна, н е з а б р а в и л а.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог

Архив на блога